— Какви се вижда, господа, това двойно бягство? Не е ли истина, че е малко странно?
— Струва ми се, че вашият сержант вижда опасността там, където я няма — отговори по-възрастният от чужденците. — Нашият коняр вероятно е излязъл от крепостта тази сутрин, щом са отворили вратите. А водачът, с когото се разплатихме веднага след влизането ни в крепостта, вероятно се е възползвал от случая да се вмъкне заедно с нас. Известно ви е по-добре, отколкото на всеки друг, сър, че ловците, привикнали към живота на пустинята, не обичат дълго да се заседават в фаловете и крепостите.
— Не е там работата, господа… това изчезване ми се вижда извънредно странно въпреки всичко. А долавям, че вие твърде снизходително се отнасяте към него.
— А на мене всичко това ми се вижда напълно естествено.
— Но, господа… — настояваше сър Джеймс.
— Извинете, капитане — каза с високомерен жест младият човек. — Това започва да ми прилича на разпит…
— Да ме пази Бог, господа! — възрази капитанът, като се поклони вежливо. — Вярвайте, че само служебното ми положение ме кара да говоря така.
— В такъв случай няма повече да говорим за това, а ще се заловим с приготовленията за отпътуването ни. Що се отнася до случилото се, ще дадем пълен отчет на лорд Денвиди за поведението на тези хора. С това от вас ще бъде снета всяка отговорност.
Тези думи бяха произнесени с такъв решителен тон, че капитанът не намери нито дума за отговор. Той се обърна към индианския вожд:
— Помните ли добре, началник, нарежданията, които ви бяха дадени в началото на луната от Прелитащите орли?
— Думите на моя баща са останали в моето сърце — отговори вождът. — Същия ден изпратих четирима от моите воини. Те откриха следите и взеха проба от тях. Кой може да се скрие в пустинята от проницателното око на Синята лисица?
— Значи вождът е уверен, че ще намери указаните му лица? Червенокожият презрително се усмихна.
— Нима моят баща счита своя син за някоя бъбрива баба? Това, което казва началникът, винаги е вярно. Неговият език не е раздвоен. Моят баща ще даде от огнената вода на моите воини и всичко ще е добре.
— Ще получите огнена вода след завръщането си от експедицията и затова във ваш собствен интерес е да побързате.
— Моят баща ще ни даде ли сега пушки?
— Добре! На воините на моя син при излизането от форта ще дадат десет пушки, барут и куршуми.
— Ах, мой баща! Велик началник на бледоликите! Синята лисица ще изпълни всичко, каквото е обещал.
— Разчитам на вашата честност, началник — добави капитанът. След това, като посочи двамата чужденци, каза: — Тези двама воини ще ви съпровождат по време на експедицията, както това бе уговорено.
— Синята лисица ще се подчинява на тези двама воини, както се подчинява на своя баща. Синята лисица е велик храбрец в своето племе. Кой ще се осмели да му отговори „не“, когато той казва „аз искам“?!
Капитанът стана.
Всички излязоха.
Конете бяха оседлани, мулетата — натоварени. Двама войници носеха по пет пушки на рамо. Други двама държаха голям сандък, пълен с барут и чувал с куршуми. Това бяха оръжието и бойните патрони, обещани на индианския вожд.
Двамата чужденци сърдечно се простиха с английските офицери и скочиха на седлата.
Дадена бе заповед да се отвори вратата на форта.
— Прощавайте, господа — отговори капитанът, — щастливо пътуване и особено сполучлив лов! Бъдете внимателни: дивечът, който искате да убиете, може сам да нападне ловеца. Затова старайте се да не позволявате да бъдете изненадани!
Чужденците по всяка вероятност бяха разбрали намека в тези загадъчни думи на капитана. Те и двамата се изчервиха от неудобство, но се задоволиха само с поклон, без да кажат нито дума и пришпорвайки конете, се отдалечиха в едър тръст.
След няколко минути стигнаха до индианските колиби, където бяха приети от червенокожите с израз на най-дълбока почит.
Два дни след излизането им от крепостта, по времето, когато отредът се разполагаше на бивак за нощта, към пътниците се присъедини сеньор Паламед.
Той бе достоен хидалго, въпреки доста смешната си външност, пълен с хитрости. Опитал всички занаяти, особено този на бракониер, той притежаваше необикновената способност да открива едва забележимите следи на дивеча, оставени по пясъка или в храсталаците, и това още от първия ден накара червенокожите да се отнасят към него с най-голямо уважение. Освен това хидалгото бе изкусен, храбър стрелец и неуморим пешеходец, а тези качества се ценяха високо от индианците.
Този път го ръководеше желанието с чест да изпълни дадената му заповед и да отмъсти за едни нанесени му неотдавна удари с шпага, от които едва не бе умрял. Това бе негов свещен дълг и той трябваше да се разплати.