Маркизата, смутена, наведе очи — всичко въставаше против нея, дори самото облекло, което трябваше да й служи за прикритие и защита.
Индианецът даде вид, че не забелязва смущението на своите пленничка.
— Моите дъщери ще чакат тук връщането на вожда — повтори той.
След това, с повелителен жест към своите воини, се отдалечи заедно с тях.
Дамите останаха сами.
Те видимо бяха свободни, но само видимо и отлично знаеха при какви условия им е предоставена тази свобода. Знаеха още, че тяхната стража се крие в гъсталака и не го изпуска от очи.
Измина половин час, а двете дами, потънали в тъжните си мисли, не си продумваха нито дума.
Най-сетне клоните на храст, заемащ място пред дъба близо до тях, се разтвориха и се появи човек.
Беше Тънкия слух, индианският вожд, в чиито ръце така нещастно бяха попаднали.
— Нека моите дъщери ме последват! — каза той.
— Къде искате да ни заведете? — запита маркизата.
— Моите дъщери ще узнаят това — отговори той лаконично.
— Защо не ни убиете веднага тук — запита графинята, — вместо да ни подхвърляте на жестоки и безполезни мъчения? Няма да мръднем нито крачка повече.
— Тънкия слух е велик вожд — отговори високомерно индианецът. — Неговата бойна брадва никога още не се е обагряла с женска кръв.
И черните очи на индианеца хвърлиха искри.
— Простете ми — каза графинята, — не познавам вашите обичаи.
Вождът се поклони вежливо с усмивка.
— Нека дъщерите ми ме последват — повтори той. Всяко съпротивление беше не само безполезно, но и опасно.
Освен това ясното и точно обяснение на вожда, макар и да не успокои съвсем двете дами, им даде надежда за благополучен изход.
— Да вървим! — казаха те.
— Да вървим! — отвърна вождът, като тръгна пред тях.
Не вървяха повече от десет минути. Вождът вървеше на няколко крачки пред тях, като отстраняваше внимателно и грижливо клоните, които биха могли да ги наранят. Този деликатен прием, така несвойствен за индианските нрави, окончателно успокои двете дами и им възвърна самочувствието.
Като изминаха гъстата горичка, се намериха на доста широка поляна и тук неволно от устните им се изтръгна вик на учудване и гняв при вида на странната сцена, внезапно представила се пред очите им.
— О! — прошепна графинята. — Нима съдбата ни е готвила този позор?
— Бъди смела! — шепнешком отговори маркизата. — Този път наистина загубихме играта, но не всичко още е свършено. Ще си отмъстим, кълна ти се!
— Може би — с отчаяние в гласа проговори нейната приятелка.
Спряха на края на поляната. След това, под влияние на обхваналото ги ново чувство, отново тръгнаха напред, но този път с високо вдигнати глави. Презрителна усмивка блуждаеше по устните им.
Нещастието ги бе сразило само за минута и те твърде скоро си възвърнаха самочувствието и увереността.
Поляната беше изпълнена с индиански воини. Не по-малко от двадесет трупа, страшно обезобразени, се валяха в локви кръв. Тези трупове принадлежаха на воините на Синята лисица — всички до един загинали.
В центъра на поляната стояха, опрени на пушките си, няколко канадци, а по средата им — четирима мъже с дрехи на горски скитници, но в които не бе трудно да се познаят бели от чиста раса. Те шепнешком си разговаряха с канадските ловци. Тези четирима мъже бяха граф Дьо Вилие, барон дьо Грини, Златния клон и Смелия; петият беше канадецът Берже.
Като измина първата минута на вцепенението, двете дами си върнаха всичкото присъствие на духа и предвождани от вожда, се движеха с твърди и уверени крачки към групата, заемаща средата на поляната.
При тяхното приближаване разговорът замлъкна. Войниците се оттеглиха настрана, а офицерите останаха сами с Берже, който насмешливо поглеждаше пристигналите.
Маркизата вече бе отворила уста, за да започне разговор, но граф Дьо Вилие не й даде време да каже нито дума и като се обърна към вожда, застанал на две-три крачки от него, го запита:
— Кои са тези!
— Пленници — отговори червенокожият.
— А, добре — каза графът. — Какво искате да правите с тях, началник?
— Ще га дам на бледоликия началник.
— На мен?… Защо?
— Не са ни нужни тези пленници — добави баронът, — те само ще ни притесняват.
— Те командваха воините, които ви нападнаха.
Двамата офицери погледнаха дамите с презрение и свиха рамене.
— Предавам на вас тези негодници — продължи графът, — те са ваши. Правете с тях каквото искате, вожде.
— Бедните! — прошепна баронът с иронична жалост. — В края на краищата те ще получат само това, което са заслужили.