— Спомняйте си за нас — добави баронът — като за хора, у които честта е говорила достатъчно силно.
Маркизата сякаш неволно се запъти към него, но той се обърна с гръб към нея и се отдалечи.
Графът се приближи до индианския вожд:
— Нека моят брат повика своите воини. Ще тръгваме на път.
— А пленниците? — запита вождът, отправяйки мрачен поглед към двете дами, които потрепераха и неволно се притиснаха една към друга, играейки на мъже.
— Те са свободни — отвърна графът. — Воините на моята родина не отмъщават на враговете си, след като ги пленят.
Тънкия слух се поклони и без да възрази нито дума, даде заповед да се готвят за заминаване.
— Графе, в името на самото небе! — извика графиня Дьо Малевал със скръстени ръце като за молитва. — Още една дума!
— Не ви познавам, господине!
— О, Арман, нима сте толкова безмилостен? — скръбно прошепна маркизата. — Нима сте толкова немилостив, както и вашият приятел?
Баронът я изгледа изпитателно и след като се поколеба, възрази:
— Не! Решил съм да забравя всичко минало веднъж завинаги!
— А всъщност, ако само знаете защо съм попаднала тук!… Баронът последва приятеля си, който вече се отдалечаваше от поляната с едри крачки.
Двете изоставени жени паднаха на земята, уловиха главите си с ръце и избухнаха в ридания.
Разкаянието изтръгваше сълзи от очите на графиня Дьо Малевал.
Скръб, тежка скръб, караше маркиза Дьо Боа-Траси да пролива сълзи. Поляната бе вече опустяла. Индианците, канадците и французите бяха заминали.
Берже крачеше мълчаливо до графа.
Графът го попита:
— Какво става с теб, стари приятелю? Какво предизвика т ва упорито мълчание?
— Това, че съм недоволен от вас, господин Луи.
— Недоволен? Значи не одобряваш постъпката ми?
— Извинете ме, господин Луи, не само не я одобрявам, но дори твърде силно я осъждам. И все още се питам как можахте да постъпите до такава степен непредпазливо, че…
— Ех, ти си просто стар безумец! — прекъсна го младият човек.
— Но съвсем не такъв, какъвто вие мислите… Милосърдието е добро в Европа, а тук то е не само ненужно, но и твърде опасно. Тези жени, които вие така непредпазливо пощадихте, никога няма да ви простят това презрение, с което се отнесохте към тях…
— А как трябваше да постъпя според теб?
— У нас има поговорка: убито ли е животното, убита е и отровата.
— Нещастнико! Да се убиват жени!
— Когато се убиват врагове, не се съобразява жени ли са или мъже, господин Луи… Молете се на Бога да не ви се случи да се убедите в това скоро.
— Воля Божия! — проговори графът.
Канадецът няколко пъти мълчаливо поклати глава, но не счете за нужно да продължи разговора.
След десет минути целият отред вече бе напуснал острова.
Глава X
ПИЛМА
Завръщането пе бе весело. Двамата благородници чувстваха как сърцата им се свиваха при мисълта за тази непримирима ненавист, която тежеше върху тях. Те не разполагаха с друго оръжие, което би могло да им помогне да се отърсят от нея, освен равнодушието.
Нима тези жени не бяха защитени чрез своята слабост от възмездието от тяхна страна.
Всеки порядъчен човек пе би им причинил зло. Най-многото, което той би могъл да си позволи, е да се защитава.
Но нещата се усложняват още повече, когато жените, с които имаш работа, са били любими преди и са ви любили.
Увлеченията на страстта впрочем оправдават до известна стенен жената, която сте пренебрегнали, и особено онази, която сте напуснали. Граф дьо Вилие и неговият приятел се срамуваха от своята победа. Те бяха решили да противопоставят срещу ударите, които техните врагове без съмнение щяха да се опитат да им нанесат, само презрение, съжаление и подигравки. Това ужасно оръжие беше единственото, способно да порази ония, които в дълбочината на сърцето си те извиняваха, тъй като при това неволно си спомняха миналото щастие и сладките часове, прекарани в тяхното общество.
Освен това благодарение на вроденото у всички мъже тщеславие виждаха в тази ненавист неоспоримо доказателство за любовта, внушена от тях на онези, които сега ги преследваха с такова упорито ожесточение.
Като стигнаха до атепетла, офицерите сърдечно Поблагодариха на началника и на канадците за бързата помощ, оказана им тъкмо в минутата, когато бяха изгубили вече всяка надежда за спасение. След това се отправиха към своите колиби, за да се предадат на отдиха и на свободата на своите мисли. Минавайки през площада, графът се обърна към Берже, за да се сбогува с него, но канадецът, сякаш отгатнал неговото намерение, му каза, че иска да поговори с него, и без да дочака отговора на капитана, го последва в колибата.