— Извинете ме, господин Луи — каза той, — че се осмелих да ви безпокоя в такова време, когато желаете да останете сам със своя приятел, но е необходимо да ви съобщя нещо много важно.
— Слушам те, приятелю мой. Говори, но само колкото може по-кратко. Няма защо да крия от теб, че след всичко, случило се днес, ми е нужно да приведа малко в ред мислите си.
— Ще ви кажа само две думи: бъдете готов да се качите на коня утре при изгрев слънце.
— Но нали тук у нас няма коне?
— Утре ще имам два коня: един за вас, другият за барон Дьо Грини, ако вие не пожелаете да вървите с нас пеша.
— С вас? Какво значи това, приятелю мой?
— С всички жители на селото.
— О, значи това ще бъде цяло преселение?
— Не, утре ще ви съобщя всички подробности; тази вечер това би ми отнело твърде много време, а вие се нуждаете от почивка.
— Добре, но ти нищо не ми отговори на въпроса за конете.
— Наистина. Вие двамата ще бъдете на коне.
— В такъв случай ние с барона също ще тръгнем пеша.
— Толкова по-добре! Това ще произведе голямо впечатление.
— Но къде ще отидем?
— Утре ще узнаете това, а сега ще прибавя само: настъпила е минутата да се действа…
— Наистина ли?
— Кълна ви се, господин Луи.
— Слава Богу! Благодаря ти, приятелю мой, за това добро известие. Не се безпокой — ще бъдем готови в означеното време.
— Отлично! И тъй — до утре… Впрочем аз ще дойда при вас.
— Добре. Ще ни намериш съвсем готови.
— Постарайте се да си отпочинете по-добре тази нощ — каза канадецът с добродушна усмивка на тръгване, — кой знае колко време ще прекарате, без да мигнете.
След това той излезе и остави младите хора сами.
Войниците още не се завръщаха. Без съмнение, те гуляеха някъде с онези от ловците, с които се бяха опознали по-отблизо. Но офицерите не се безпокояха за тяхното отсъствие. Те свободно си разговаряха и споделяха свои тайни.
Червеникавото отражение — предвестник на слънчевия изгрев — едва започваше да обагря хоризонта, когато Берже неочаквано влезе в колибата при офицерите, които той може би скрито разчиташе да завари още спящи. Но и да беше такова неговото намерение, жестоко се бе излъгал: младите хора бяха вече на крака и с помощта на своите войници, завършваха последните приготовления.
— Великолепно! — извика канадецът. — На добър час! Вие, господа, можете да бъдете ловци!
— Мислеше да ни изненадаш? — отговори графът подигравателно. — Бедни Берже, нали ние сме войници, а ти това забравяш и за съжаление, твърде често.
— Може би. Но във всеки случай, предпочитам да ви виждам така весел и деен. Не забравяйте, господа, да си вземете за път провизии и оръжие. Вземете всичко, каквото можете.
— Дявол да го вземе! Какво значи този съвет?
— Това, което казвам и нищо повече. В пустинята това е първият закон: без оръжие все едно че сте мъртви.
— Е, къде ще ни водиш? — запита графът с любопитство.
— На три мили оттук, не по-далеч.
— Но това е разходка! — извика баронът. — Защо тогава ще се товарим така? Защо са тези фокуси?
— Никой не знае какво може да се случи — отвърна канадецът тайнствено. — Повярвайте ми и се пригответе за тази разходка така, като че ли е експедиция за шест месеца. Човек знае кога тръгва, но не знае кога ще се върне.
— Хм! — прошепна графът. — Всичко това започва страшно да ме интригува. Обяснете, моля ви, Берже!
— С удоволствие, господин Луи, колкото това е във възможностите ми обаче.
— Не обичам загадките… Казвай откровено къде отиваме? — Казах ви вече — на три мили оттук.
— Жителите на атепетла ще дойдат ли с нас?
— Всички, или почти всички, които могат да ходят.
— Значи ще се бием?
— Напротив.
— Как напротив! Надявам се, че няма да танцуваме.
— Хм! Може би… — отвърна Берже със смях.
— Остави тези шеги! Ти, стари Берже, не си такъв човек да ни безпокоиш за глупости.
— Разбира се, че не.
— Тогава говори!
— Племето вълци гурони е призовало на състезание в играта пилма (игра с топка) друго племе. И днес, след няколко часа ще започне състезанието. Няколко друга племена, в дружба с двете състезаващи се страни, ще присъстват на това състезание в качеството на съдии, които после ще обявят победителя.
— Дявол да го вземе! И само за да присъстваме на това състезание ти ни караш да тръгнем! Не се церемониш твърде много с нас, приятелю мой, и аз признавам ти, бих желал да си остана тук.