— Няма ли да ми обясните? — продължи графът.
— Мълчете! Отговарям пред вас за него. Не съдете, без да го познавате.
Графът замълча и със загрижен вид наведе глава.
Берже и Изгнаника започнаха тих разговор, който продължи няколко минути. След това Изгнаника, като размени ръкостискания с ловеца, се отдалечи, без да погледне офицерите.
— Дявол да го вземе! Но какво значи всичко това? — с нетърпение запита графът. — Ходя като сляп… Осветлете ме!
— Това значи, господин Луи — сериозно отговори ловецът, — че ако вие желаете, след не повече от два дена ще имате възможност да заловите английския транспорт.
Глава XI
БЪРЛОГАТА НА СИВАТА МЕЧКА
Отговорът на Берже не можеше да не учуди, разбира се, граф Дьо Вилие. Той най-малко очакваше да чуе нещо подобно, но съумя да запази външно хладнокръвието си и дори доста спокойно каза на канадеца:
— Говори, слушам те.
— Не тук, господин Луи. Доста близо сме до нашите приятели, индианците.
— Чудесни приятели, няма що. Човек не може пред тях да си отвори устата.
— Именно. Напред!… След час там вече ще забележат, че сме изчезнали. Трябва да се оползотвори това време и да се поработи с краката…
— Обаче, ако ние…
— Ако не искаме по следите ни да попаднат онези, в чиито интереси е да ни следят и унищожат всичките планове на нашата експедиция.
— Това е вярно. Но този шпионин Жан-Пол…
— Е, какво?
— Не се ли страхуваш, че ще ни предаде?
— Той? — отговори Берже с жест на негодувание. — Не, успокойте се, господин Луи — той няма да ни предаде.
Младият човек поклати глава с вид на усъмнил се.
— Повярвайте ми, господин Луи — с тъга продължи ловецът, — много се лъжете по отношение на този човек. По-късно ще разберете и тогава…
— Тогава? — с любопитство запита графът.
— Знам какво говоря. Но стига сме се занимавали с този нещастник — да помислим по-добре за нашите собствени работи.
След това, като се обърна към наобиколилите го канадци, Берже каза:
— Приятели, ето тези двама френски офицери, за които ви говорих. Обещахте ми във всичко да им се подчинявате. Могат ли те да разчитат на вашата дума?
— Да — отговориха ловците в един глас.
— Знаете ли в какво се състои работата?
— Ти вече ни говори за това — каза един от канадците.
— И обещавате да изпълните дълга си на драго сърце?
— Заклели сме се и ще удържим клетвата си.
— Добре, сега всичко е ясно, приятели. Берже се обърна към офицерите.
— Удържах обещанието си, господа. Тези храбри ловци ще влязат за вас и в огьня. Разчитайте на тях, както на мен.
— Разчитаме на тях — отговори граф Дьо Вилие — и им благодаря от името на краля за изразените от тях чувства на патриотизъм.
Ловците отговориха на офицерите с мълчалив поклон.
Договорът бе сключен по-здраво, отколкото при всички кралски нотариуси.
Двамата офицери бяха във възторг от обрата на техните работи. Те можеха да бъдат уверени, че с помощта на заобикалящите ги ловци щастливо ще изпълнят възложената им поръчка; никога досега те не бяха виждали такова единодушно решение присърце, както в лицето на канадските си приятели.
— Благодаря, Берже — каза графът на ловеца, — доволен съм от теб.
— Тогава значи всичко е наред — отговори канадецът с усмивка. — Но стига сме разговаряли, време е да се тръгва на път. Ще можем да поговорим довечера в бивака — какво ще трябва да правим по-нататък, а дотогава — нито дума. Засега сбогом, приятели, а към залез-слънце се постарайте да бъдете там, където се уговорихме. Съгласни, нали?
— Да.
Почти в същата минута, сякаш земята ги бе погълнала, всички ловци изчезнаха изведнъж. Офицерите, техните войници и Берже бяха останали сами на поляната.
Младите хора учудено се спогледаха.
Берже не им бе дал възможност да пристъпят към него с въпроси и като изпревари всякакви разпитвания от тяхна страна, заговори пръв:
— Сто души, каквито и мерки да вземат, не могат да пътуват по пустинята, без да оставят следи. Обкръжени сме с шпиони, които ще трябва да заблудим. Вървейки по единично, ще увеличим шанса си за успех и ще поставим враговете си в невъзможност да ни преследват. Впрочем довечера ще бъдем достатъчно далеч, за да не се страхуваме вече от нищо. Нашите хора заминаха. А сега — време е и ние да тръгваме!
— Къде ще отидем?
— Няколко минути ще вървим по пътя към селището, а след това ще седнем в лодката. Ще ни е нужно да пътуваме по вода, защото тя не оставя следи.
След тези думи те напуснаха поляната и както бе казал и Берже, отново тръгнаха по същия път, по който бяха дошли, но след пет-шест минути леко се отклониха наляво и се озоваха сред хаос от скали, по които започнаха храбро да се изкачват по следите на своя водач. Тези скали заемаха значително пространство и се простираха на всички страни.