Като се изкачиха твърде високо, канадецът най-сетне спря, което достави голямо удоволствие на французите, малко привикнали на подобен род пътувания. Те се чувстваха силно уморени.
— Тук — каза ловецът, като се облегна на огромен къс гранит — ще седнем и ще отпочинем.
— Честна дума, нищо по-добро и не желая — каза задъхан баронът, като лягаше на земята.
Другарите му веднага последваха примера му.
— Дявол да го вземе — каза графът, — по какъв път ни водиш, Берже?
— Пътят е чудесен, господин графе, макар и малко труден. По обикновените пътеки всеки би открил следите ни.
— Това е така, но нали ще трябва да се спускаме надолу — не може да се върви все по този път, където единствено козите се чувстват добре — каза баронът, като се протегна.
Канадецът само се усмихна.
— Не се плашете от спускането, господине — възрази той, — няма да бъде трудно. Най-тежкото е вече назад.
— Толкова по-добре! — каза баронът с въздишка на облекчение.
— Надявам се, че сте си отпочинали, господа?
— Почти.
— Тогава да вървим! Но по-напред ми помогнете, моля ви. Те станаха и по указанието на водача, който сам даваше пример, с всички сили натиснаха блока, около който си почиваха.
За голямо тяхно учудване тази скала, с доста големи размери тихо се заклати и отвори входа на подземие, което бе дълбоко в земята.
— Ето нашия път — каза ловецът, — да вървим!
— Но там е тъмно като в рог — възрази барон Дьо Грини.
— Нищо, вървете. Аз ще ви водя.
— Да вървим, щом вие искате.
Влязоха. По заповед на ловеца бутнаха леко скалата, която зае предишното си място и херметически затвори входа на подземието.
Намериха се в пълен мрак. Берже запали факли от свещено дърво. Силна светлина озари сводовете на подземието.
— Тук сме в безопасност — каза ловецът. — Дори и цялата армия на негово британско величество да ни подгони, никога не би могла да ни открие. Дори индианците, тези опитни търсачи, не биха намерили нашите следи. Единствен аз знаех за това подземие, а сега го знаем петима с вас и войниците.
— То, изглежда, се простира доста надалеч — каза графът.
— Скоро сам ще можете да съдите за това, господин Луи, защото ще трябва да минем по цялата главна галерия.
— Къде води тази галерия и къде ще излезем от това подземие?
— На самия бряг на реката. Но сега поне няма защо да бързаме и тъй като наближава полунощ, не би било лошо да похапнем нещо, а след това да продължим пътуването.
Като разговаряха, те продължиха да се движат напред. С всяка крачка подземието постепенно се разширяваше и сводът ставаше по-висок; най-после влязоха в доста обширна зала с кръгла форма, от която излизаха няколко галерии.
Изглежда, тази зала бе обитавана не много отдавна. В единия ъгъл се търкаляха кожи от зверове; голям къс от сърна и мечи бут висяха на стената; тук-там се търкаляха разни дребни неща и се намери дори запас от гориво.
Като хвърли дърва на огнището, изкопано в средата на залата, ловецът ги запали и угаси факлите, чиято светлина вече не бе нужна; светлина проникваше през невидими пукнатини, през които се прочистваше въздухът.
— Но — каза графът с безпокойство — уверен ли си, стари Берже, че никой друг освен теб не знае това подземие?
— Дявол да го вземе! — отвърна канадецът, като спокойно се занимаваше с кулинарните си приготовления, — разбира се, че съм уверен в това.
— Но тези запаси, тези кожи, това гориво?
— Всичко това, господин Луи, домъкнах аз самият, защото знаех, че ще трябва да престоите в тази пещера.
— Това донякъде ме успокоява, но все пак…
— Все пак вие се безпокоите?
— Признавам… Въпреки всичкото ми уважение към твоите блестящи способности, аз…
— Господа, индианците се страхуват да пристъпят тук, защото считат, че тези скали се обитават от зли духове.
— Нима индианците вярват в привидения?
— В привидения, в призраци, във всичко… Те са най-суеверните хора.
— Ами изходът? Реката?
— Изобщо не се вижда отвън.
— Така да бъде! Ти за всичко имаш отговор. Хайде да закусим!
— Ето, всичко е готово. Това е най-доброто, което можем да направим.
Петимата мъже седнаха в кръг и с апетит се заловиха за закуската, която им бе предоставена.
— Сега ми съобщи всичко, каквото знаеш за хората, които искаме да нападнем — каза след малко графът.
— Те са здрави мъже — това съм длъжен преди всичко да ви предупредя. Английски ловци, привикнали към живота на пустинята, доказали на дело храбростта си. Те знаят прекрасно всички индиански хитрости и за тях думата „невъзможно“ не съществува.