Тогава младите хора, легнали по гръб, видяха с ужас как сводът на подземието постепенно се спусна над тях. Наскоро неговата височина бе само на метър над лодката, после на половин метър, после на няколко сантиметра. Трябваше да преживеят няколко твърде тревожни минути. Инстинктивно затвориха очите си от страх.
— Е, какво? Как ви харесва тази картинка? Да не сте заспали по време на преминаването!
При радостния звук на този приятелски глас младите хора затрепериха от удоволствие. Отвориха очите си и извикаха от щастие, като видяха синьото небе над главите си.
Намериха се в реката. Берже, седнал на островче, червен като рак, обличаше своя ловджийски костюм.
— Моля ви, вземете ме в лодката — каза той, като се смееше.
Войниците уловиха веслата и спряха до островчето. Берже седна в лодката.
— Смятах се за съвсем загубен — каза графът, като се усмихваше.
— Честна дума, признавам, че и аз много се уплаших — проговори баронът.
— Когато минавах тук за пръв път, подземието и на мене подейства така, но сега вече не си спомням за това. Сега си взех само една студена вана — това е всичко.
Двамата войници нищо не говореха, но бяха бледи като мъртъвци.
Берже се намести на кърмата, за да управлява, и лодката бързо полетя по реката.
Глава XII
БИВАКЪТ НА АНГЛИЧАНИТЕ
Нощта беше безлунна и тъмна. Силният вятър виеше страховито из планинските усои и сякаш се опитваше да изтръгне с корените прегъващите се под напора му дървета. С една дума, беше една от онези нощи, пълни с тайнствен ужас, за които дори и представа нямат в старата Европа.
От време на време настъпваха минути на затишие и тогава, като че ли за да уплаши още повече човека със страхливо сърне, нощта го дразнеше ту с насмешлив кикот на хиена, ту с вой на вълчица, скитаща се в тъмата. После всичко притихваше отново…
В подножието на един висок съвършено гол хълм бе спрял на лагер многоброен отред. Събрани накуп около буен огън, чиито червеникави пламъци хвърляха наоколо фантастични сенки, хората приготвяха вечерята си и се опитваха, колкото бе възможно, да се защитят от леденото дихание на нощния вятър. Пътниците, около осемдесет на брой, бяха издигнали барикада от денкове един върху друг, зад която можеха да се приютят и конете. Двама часовои, опрени на дългите си пушки, бдяха за безопасността на всички. В това време другарите им почистваха конете, сечаха сухи клони, носеха вода — накратко казано, бяха се отдали на всички ония обичайни занимания, които неизменно изискваше построяването на бивак в пустинна равнина или девствена гора.
Малко встрани, приклекнали до огъня, трима-четирима души разговаряха тихо, като нито за миг не изпускаха от уста димящите си лули. Облеклото им беше живописно: платнени ризи, дълги почти до прасците меки кожени връхни дрехи, на главите — кожени шапки. Тези хора приличаха на ловци или на търговци на роби. Чертите на лицата им бяха груби, погледът свиреп, гласът пресипнал, говорът — отсечен. Особено единият от тях, най-високият и най-старият, приличаше на онези изпечени горски скитници, съвсем забравили цивилизования живот, за които дивата природа бе станала второ отечество. Тъкмо той говореше, а останалите го слушаха с внимание и почит — доказателство, че играеше твърде важна роля в живота им.
— Ето на! — каза той, като изтърси пепелта от лулата върху нокътя на палеца на лявата си ръка. — Работата е наред. Наближаваме. Още девет дни и ще стигнем до мястото.
— Бог да ни е на помощ! — възкликна седящият до него. — Не може да се каже, че сме вървели много бързо. Проклето пътуване. Страшно ми дотегна.
— Ти винаги бързаш, Опосум — подигравателно възрази първият събеседник. — Като те слуша човек, ще помисли, че сме на път едва ли не цяла вечност, честна дума!
— А това според тебе нищо ли не значи? Седемдесет и седем дни да се промъкваш по пътеките на дивите зверове и по несъществуващи пътища, да бъдеш постоянно нащрек и да се страхуваш от засади. Според теб това е приятно пътуване, така ли? Наистина е добре!… Значи, ти не си придирчив, старейшино!
Последва презрителен отговор:
— Ах! Нима един храбър и честен ловец може така да говори? Смяташ ли, че си прав да се оплакваш? Значи въобще не приемаш, че е удоволствие да се преживяват опасности, при които животът ти виси на косъм? Не ти ли харесва тази постоянна борба с цялата природа: с хората, със зверовете, с ураганите и въобще с всичко, което срещаш по пътя си? После, когато препятствията са преодолени, враговете сразени или убити, ти се връщаш като победител в колибата си!… Какво удоволствие доставя такава победа!