— Както вече каза, ние излязохме от търговската кантора при лоши поличби. Предзнаменованията бяха против нас и за съжаление това се оправда. Знаеш какви нещастия ни се струпаха по пътя: десет души убити, пет коня потънаха, глад, жажда, ураган — с една дума, всичко, освен добро. Наистина би могло да се помисли, че цялата природа е в заговор против нас. Ти знаеш колко труд ни струва да се доберем дотук.
— Добрахме се благодарение на твоята енергичност и на твоето дълбоко познаване на планините и пустинните равнини.
— Добре, нека бъде, както казваш! Но всичко, което преживяхме, е дреболия в сравнение с онова, което ни очаква!
— Какво искаш да кажеш? Нима нещо подозираш? От кого очакваш неприятности?
— От най-страшния враг. Още не сме го видели.
— За кого намекваш?
— За Бога, ти го познаваш не по-зле от мене, тъй като неведнъж си се сблъсквал с него.
— Безследния!
— Нямаше защо да ти го казвам. Да, Безследния, този проклет канадец! Още не се е показал, но съм уверен, разбираш ли, уверен съм, че е по следите ни!
— Нима мислиш, че ще се осмели да ни нападне близо до селища, и то в самия център на английската територия?
— Неуловимият не се спира пред нищо. Забрави ли кой е и каква ненавист питае към нашата нация и особено към мене, за което впрочем и аз му се отплащам със същото. Да, да!
— Нищо не съм забравил. Е, и в случай че ни нападне?…
— Загубени сме! — прекъсна го Летящия орел с глух глас. — Загубени, толкова загубени, че дори не може и да се мисли за съпротивление.
— Ти да не си полудял!
— Не, с всичкия си разум съм! Повтарям ти, ако ни нападне, сме загинали, и ето защо… На нас ни потънаха пет коня, нали?
— За нещастие да, но какво от това?
— Братко, тези коне носеха на гърбовете си всичките наши бойни муниции, барут и куршуми. Сега ни е останало само това, което се намира в биволските ни рогове, което ще рече не повече от десетина изстрела на човек. Освен това трябва да ходим на лов, за да се снабдим с храна по време на пътуването, за което също се харчи барут. Ето какво с много по-печално от всякакви предчувствия.
— Хм! Това е твърде сериозно, макар още по нищо да не личи, че този проклет канадец е попаднал на следите ни и замисля нападение — каза Опосум на свой ред, стараейки се да се държи твърдо.
— Той дебне като вълк около кошара.
— Сигурен ли си в това?… Значи не оправдава славата си, че не оставя никакви следи след себе си?
— Сам видях следи малко преди залез-слънце, оставени от неговите спътници.
— Положението става критично. Какво мислиш да правиш?
— Още не знам. Не съм стигнал до никакво решение. А ти какво би направил на мое място?
— Бих се защищавал до последна капка кръв!
— Не за това питам… Нима ме смяташ за подъл страхопъзльо, готов да предаде целия този товар, който ни струва толкова труд да го докараме дотук? За хора с достойнство е безкрайно тежко да позволят да ги убиват като телета в скотобойна без надежда за отмъщение.
— Това наистина е тежко, но може би все още има начин да се измъкнем от това положение.
— Как? Говори!
— Опасно е, от сто шанса деветдесет и девет ще бъдат против нас, но нямаме избор.
— Достатъчно е, че остава поне един шанс!
— Прав си! На двайсет и пет мили западно оттук се намира първият английски пост на границата с индианските земи.
— Добре. А после?
— Двайсет и пет мили с добри коне — това е дребна работа, ако познаваш страната. Събуди твоите хора; с помощта на отсечени дървета и окопи подсили лагерните укрепления, които благодарение на добре избраното място са почти непристъпни, и ако те нападнат, се съпротивлявай докрай.
— На това разчитам!
— В това време един верен човек ще отиде във форта и ще доведе със себе си помощ. Работа за два дена, най-много за три. Мисля, че при евентуално нападение ще можеш да издържиш и повече.
— Сам да остана, пак ще издържа!
— Ето моя съвет. Как го намираш?
— Отличен! Но кой ще се съгласи да отиде за помощ?
— Боже мой! Та аз, ако нямаш нищо против.
— Ти? Нима би се съгласил да рискуваш по такъв начин живота си?
— За да спася другарите си, разбира се! Още повече че ми се удава случай да изиграя този дявол, който ни преследва като зъл гений.
— Е, е! — изведнъж се обади подигравателен глас и се разля като погребален звън над главите на ловците. — Тук се говори за мене, струва ми се, и то не особено ласкаво.
Двамата събеседници се обърнаха ужасени. Зад тях стоеше Берже, облакътил се небрежно на дулото на пушката си. Канадецът гледаше своите врагове с насмешка и спокойствие, което ги доведе до отчаяние. Като се наслади достатъчно на ефекта от неочакваното си появяване, Берже каза: