Като ядяха с голям апетит, без да изпуснат трошичка на земята, те вероятно говореха за много интересни и весели неща, защото често се прекъсваха един друг със смях. Особено канадецът явно изпитваше удоволствие от разказа на своя приятел.
— Кълна се в Бога, началник — проговори той, — цяло щастие е, че ви срещнах в мига, в който искахте да минете реката. Разбира се, не предполагах, че ще ви видя точно днес.
— Аз само търсех моя брат — отговори индианецът с поклон.
— В такъв случай съдбата няма толкова голяма роля, колкото предполагах. Искахте да ме попитате нещо?
— Не, нищо. Просто приятно ми беше да видя приятеля си.
— Благодаря, началник! Все пак всичко бе добре изиграно.
И така значи, англичаните са вбесени от неуспеха си?
— Те обезумяха. Плачат като стари баби.
— Е, тази история всъщност не би могла да ги развесели. Ние им отнехме изпод носа толкова хубави кожи, такава великолепна кожухарска стока, и то когато бяха почти у дома си, уверени, че са вън от всякаква опасност.
— Те се заклеха да отмъстят.
— Толкова по-добре! И ние дадохме същата клетва. Барутът ще заговори! Тогава ще се види чие оръжие пее по-силно!
— Те събират всички воини, които могат да намерят.
— И добре правят, но никога няма да съберат толкова, колкото трябва. Бедният Летящ орел, който се смяташе за много хитър! Аз му доказах, че зная повече от него. За нещастие, този урок няма да послужи нито на него, нито на Опосум.
— Моят брат ги е убил, зная.
— Да, имах това нещастие — отговори, смеейки се, ловецът. — Но как научихте?
— Няколко англичани потърсиха гостоприемство в моето село. Бях на лов с младите. Вкъщи бяха останали само старците и не са посмели да се противопоставят на престоя им.
— Така е, законът е на страната на силния! Значи те са разказали всичко!
— Да! А какво направихте с вашите пленници?
— Заключени са във форта. Пазят ги за размяна.
— По-добре би било да им се вземат скалповете!
— И аз съм на същото мнение, но за нещастие това не е в стила на французите.
— Не са прави, само от мъртвия враг не можеш да се страхуваш.
— Кого убеждавате?… Но на мене не ми вярват… Е, а вие защо сте дошли по тези места?
— По ловните места на моето племе почти няма дивеч. Търся нови райони за началото на големия лов.
— В такъв случай поемам грижата да ви ги намеря. Бъдете спокойни, зная чудесни места, и то недалеч оттук.
— Разчитам на ума и Приятелството на моя брат!
— Погледнете, началник, натам. Тези планини кипят от дивеч.
Двамата приятели станаха и впериха поглед в далечината. Внезапно Берже нададе сподавен вик на учудване.
— Какво става с моя брат? — попита червенокожият.
— Погледнете ето там — каза канадецът, като протегна ръка. — Нищо ли не виждате?
— Виждам човек, летящ по-бързо от сърна, преследвана от ловци. Това е бледолик — бял воин от форта.
— Да, зрението ми е още добро, щом познах човека.
— Какво?
— Да вървим по-скоро! Трябва да го спрем и да го накараме да ни каже защо бяга така лудо.
— Защо?
— Трябва, казвам! Този войник е слуга на един човек, когото обичам и уважавам. Страхувам се, че се е случило някакво нещастие с господаря му!
— Това е съвсем друга работа — отговори индианецът, като нарами пушката си и последва Берже, който вече тичаше по склона.
Канадецът не се бе излъгал. Това наистина беше Златния клон. Добрият човек не тичаше, а летеше, краката му сякаш не докосваха земята. Не страх го тласкаше да ускорява своя бяг — достойният войник не се боеше от нищо в света. Той бързаше да стигне по-скоро до форта, за да заведе помощ на своя капитан, когото бе оставил, както е известно, в твърде критично положение. В мига, в който щеше да прелети край канадеца, без дори да го забележи, Берже прегради пътя му и го спря.
— Накъде се носите като вятър, приятелю? Да не сте се обзаложили? Ако е така, отдъхнете си, защото далеч сте изпреварили своите съперници, уверявам ви!
— А, вие ли сте, господин Берже? Много се радвам, че ви срещнах, много, много се радвам!…
— И аз също, мили, но моля ви, отговорете на въпроса ми!
— Чакайте да си поема дъх! Струва ми се, че ще се задуша! Всичко се върти около мене, нищо не виждам…
Двамата мъже го сложиха да седне. Берже му подаде манерката си. Златния клон отпи няколко големи глътки, след което въздъхна с облекчение.
— Това помага! — каза той, като си пое дъх.
— Сега ви е по-добре, нали? — попита ловецът, усмихвайки се.
— О, съвзех се! Пуснете ме!
— Не бързайте толкова! Най-напред ми кажете какво има! Войникът за миг се замисли и отговори:
— Наистина сте прав, господин Берже. Самият Бог е наредил да се срещнем! Вие обичате моя капитан и ще го спасите!