Започнаха да се изкачват към върха, на който наистина ги посрещнаха двама мъже без оръжие и ги поздравиха с весел, радостен глас. Баронът с мъка сподави готовия да се изтръгне от гърлото му вик на учудване. Пред него стояха Жан-Пол, или Изгнаника, и неговия неотлъчен спътник Кадифената змия. Младата жена, останала при огъня, сигурно да наглежда вечерята, беше Анжела, дъщерята на Изгнаника.
Като си размениха обичайните поздрави, всички с удоволствие насядаха около огьня, още повече че студът беше доста силен.
Вечерята мина весело. Мъжете запалиха лулите си и продължиха да разговарят, седейки до огьня, а момичето им пожела лека нощ и скромно се оттегли в колибата от клони, явно направена специално за нея от баща и и от Кадифената змия. Разговорът вървеше лениво. Всеки беше нащрек, затова всички говореха някак си неохотно. Най-после Изгнаника, на когото, изглежда, най бе дотегнало всичко това, реши, както се казва, да пробие леда, но го направи така, че страшно учуди гостите си.
— Е, мили мой Безследни — каза той, подавайки на ловеца манерката си, пълна с превъзходно питие, — признайте, че съвсем не очаквахте да ме срещнете точно днес, нали?
— Дявол да го вземе. И вие, мисля, също не сте се надявали на това, маестро Жан-Пол?
— Аз? — възрази Изгнаника, както обикновено, усмихвайки се подигравателно. — Виж, в това се лъжете! Аз ви чаках!
— Вие? Как така?
— Вече два дни, откакто вървим почти заедно, но едва днес реших да ви изпреваря. Иначе бихме могли да вървим така до… до…
— Докога? Кажете, моля ви, Жан-Пол, докога?…
— Докато не бяхме стигнали там, където отивате и закъдето вероятно ще продължим заедно.
— Хм! — намеси се баронът. — Вашият отговор ми се вижда рискован, защото — поне на мене така ми се струва — преди всичко трябва да знаете къде точно отиваме ние.
— А кой ви е казал, че не зная?
— Но това бихте могли да отгатнете само по едното чудо…
— Може и да е така, може и да не е! Не искам да играя с вас на криеница и направо ще ви кажа, че вървим към една и съща цел. По-добре е да свалим картите, вместо да се държим нащрек, което би могло да провали плановете ни.
— Не ви разбирам — каза барон Дьо Грини. — Ако не се изкажете по-определено, за съжаление не зная как да ви отговоря.
— Добре казано, кълна се в спасението на душата си!… С удоволствие виждам, че въпреки младостта си, умеете да бъдете предпазлив — отвърна Изгнаника с насмешка. — Ще ви обърна внимание на факта, че вървим но един и същи път и това е достатъчно да се разбере къде отивате, дори и да не знаех каква смела работа замисляте. Не ми се сърдете — добави той, забелязал нетърпеливия жест на барона, — съдбата на капитан Дьо Вилие ме интересува не по-малко, отколкото вас. Той спаси живота ми. Това е стар дълг и аз бих искал да му го изплатя колкото се може по-скоро.
— Нима това е истина?
— Не знаете ли?
— Моят приятел няма обичай да разказва за направените от него услуги.
— Така е и аз съм му благодарен за това. Тази черта от характера му увеличава симпатиите ми, а също и благодарността към него и към приятелите му.
— Значи — каза Берже — можем да разчитаме на вашата помощ, в случай, че наистина сте решили да опитате щастието си в освобождаването на капитана?
— Точно така! Слушайте, с вас отдавна се познаваме, затова бъдете с мене откровен. Ще ви докажа, че зная всичко. Вие чакате Голямото ухо, нали така? Но преди да дойде при вас, трябва да се срещне с мене.
— А, това вече, мили Жан-Пол…
— Не ми ли вярвате? — Подсмихвайки се, попита Изгнаника.
— Бих повярвал, ако го видя със собствените си очи!
— Тогава погледнете!
И той го накара да обърне глава. Берже подскочи от изненада. В този миг Голямото ухо, индианският вожд, изкачил се на хълма, с бавни крачки се приближаваше към лагера.
Нямаше място за съмнение! Изгнаника бе казал истината.
Глава XVII
МЪЧЕНИК
Граф Кулон дьо Вилие невъзмутимо гледаше как неговите похитители утоляваха глада си, като се отказа да вземе каквото и да било участие в тяхната трапеза и отблъсна всички предлагани му ястия.
Почивката продължи два часа. При залез-слънце, въпреки навика на индианците никога да не предприемат нощни походи освен при абсолютна необходимост, бе даден сигнал за тръгване.
Същият човек, който вече бе говорил с графа, пак се приближи до него, поклони се вежливо и каза:
— Господине, трябва да продължим пътуването, но вече не пеша, а с коне, на които всички ще се качим. Надявам се, че сега ще се съгласите да ми дадете честната си дума, както ви помолих. Ако сторите това, ще ви доведат кон и вие ще можете съвсем свободно да яздите, при това ще се отнасят към вас с най-голямо уважение.