Вратата се отвори и влезе човек. С кротка и приятна външност, в черен костюм на слуга в богата къща. В ръцете си държеше поднос със супник, чинии, сребърни прибори, чаши. Притвори вратата, тихичко се приближи до масата, остави подноса, после се обърна и като усети устремения към него поглед на графа, почтително се поклони и зачака.
Граф Дьо Вилие следеше с нескрито любопитство всяко движение на влезлия.
— Най-после — прошепна той — ще узная къде се намирам!
Разбра, че слугата очаква заповедите му и с приятелски жест го повика до леглото.
— Какво ще заповяда господин графът? — попита слугата.
— Познавате ли ме? — учуди се капитанът.
— Да, зная, че имам честта да говоря с господин граф Луи Кулон дьо Вилие, капитан от кралския морски полк.
— Отлично! Щом е така, щом знаете моето име и звания, вероятно и лицата, от чието гостоприемство се ползвам сега, са от кръга на приятелите ми?
— Най-добрите приятели на господин графа!
— Добре, добре. А как се казват?
— Моят господар желае сам да се представи.
— И все пак, къде съм?
— Не мога да кажа това на господин графа.
— Нима ви е забранено да ми отговорите?
— Аз, господин графе, се намирам в тази страна не повече от месец и съвсем не я познавам.
Графът разбра, че на слугата е заповядано така да отговаря и престана да го разпитва за своите благодетели.
— А можете ли да ми кажете от колко време се намирам в тази къща?
Днес стават точно дванайсет дни, откакто господин графът пристигна тук. Той беше доста тежко болен и всички ние много се страхувахме за неговия живот. За щастие господин графът оздравя.
— Да, съвсем! Погрижете се, моля, да ми бъдат дадени дрехите.
— Дрехите на господин графа са тук, на този стол.
— Благодаря, видях!
— Може би господин графът ще благоволи да му помогна да се облече и среше?
— Не си струва! Няма да слагам перука и да се пудря. Мисля, че в тази страна, която и да е тя, етикетът не е толкова строг, както във френския двор.
Въпреки уговорките графът отдели доста време и старание за тоалета си. Когато бе готов и хвърли последен поглед в огледалото, остана доволен. Оттам го гледаше спретнат, стегнат, с военна стойка млад човек, жаден за живот. Никой не би могъл дори да предположи през какви адски мъки бе преминал преди броени дни. Само бледият тен на лицето го издаваше, че в момента не се радва на цветущо здраве.
— Готов съм! Водете ме — обърна се той към слугата с тон на нетърпение и любопитство.
Глава XVIII
ЛЮБОВ И ОМРАЗА
Близо до стаята, в която капитанът се събуди след цели дванайсет дни борба със смъртта, имаше просторен салон. В него подредбата също излъчваше приглушен разкош и умило съчетание на европейска с индианска култура. Графът прекрачи прага му със зле прикрито вълнение. На канапе, застлано с красива дивечова кожа, между бухнали възглавници с ярки калъфки, седеше елегантна дама със спусната воалетка. Вълнението му, необяснимо за самия него, нарастваше, а когато дамата откри лицето си, младият човек усети колко силно бие кръвта в слепоочията му.
— Маркизо, вие тук?!…
Маркиза Дьо Боа-Траси го гледаше с щастливи добри очи и елегантно-поривисто му поднесе ръката си. Тревога прониза сърцето на капитана и той едва чуто попита:
— Значи ли, че в този, досега извънредно гостоприемен за мене дом, ще срещна и едно лице, което сигурно ще ме „възнагради“ с неприятности!
— Не се вълнувайте толкова силно, мили капитане! Ще навреди на здравето ви, над което така всеотдайно бдяхме. Предлагам ви да се поразходите навън, да подишате горски въздух и се порадвате на слънцето. А на въпроса ви ще отговоря с въпрос: „Нима целият ни живот не е изпълнен с изненади — и приятни, но и неприятни?“ Чак на излизане Дьо Вилие забеляза изправения до камината Андре — млечния брат на маркизата — и вежливо го поздрави.
Чистият въздух наистина го поуспокои. Наложи си да не мисли какви срещи и събития го очакват. Вървеше бавно и с интерес оглеждаше всичко край себе си. Къщата, от която излезе, наистина беше построена за европейци, но около нея се бяха сгушили една до друга почти еднакви индиански колиби. Само една се отличаваше с размерите и украсата си — това сигурно беше колибата на съвета. Тъкмо да завие покрай нея и на стотина метра пред себе си мярна познат силует. Взря се… Да, не грешеше, това беше Изгнаника, който или не го видя, или се престори, че не го забелязва.