Желанието на капитана за по-продължителна разходка угасна. Множество въпроси се заблъскаха в главата му. Защо бащата на неговата любима бе в това селце? Каква причина го бе довела тук? Може би бе дошъл заради него? Възможно ли бе да се допусне това? Но нима в писмото, оставено от девойката в хралупата на дървото, не се казваше, че и тя се отправя на дълъг път? По всяка вероятност сегашната среща бе чиста случайност…
Размишлявайки по този начин, капитанът се върна в къщата, стигна до стаята си и се свлече в един от фотьойлите, повален от умора.
Минаха няколко минути. Той дълбоко се замисли. Вратата се отвори. Графът реши, че е Андре, и не само че не се обърна, не дори не вдигна глава.
Някой сложи ръка на рамото му и един глас, чийто напевен тембър му беше толкова добре познат, го попита:
— За какво така сте се замислили, господин графе, че нито виждате нещо край себе си, нито чувате?
Младият човек трепна като убоден и бързо вдигна глава.
Преди още да я види, само по гласа безпогрешно позна графиня Дьо Малевал. Тръпки го побиха от огнения поглед на графинята. Побледня, олюля се и се хвана за каквото намери, за да не падне на земята.
— Какво: радост, страх или ненавист буди у вас появата ми, драги графе? — продължи графинята с лек оттенък на ирония.
— Госпожо — отговори той, проявявайки страшно усилие да се овладее, — простете ми! Макар и да знаех, че няма да ви видя тук, не мога да преодолея изненадата си, граничеща с уплаха, виждайки ви толкова близко до себе си.
— Как ще заповядате да приема думите ви: като оскърбление или като комплимент? — добави тя, като взе стол и седна пред графа.
Настъпи доста продължително мълчание.
Най-после графинята реши да проговори първа.
— Вие сте се досетили, че до известна степен аз участвах във вашето похищение? Странно, нали? Красивият кралски офицер, похитен от жената, която е напуснал. Признайте, това приключение би могло да предизвика интерес дори във Версайския двор. Но ние тук сме като в пустиня и за нещастие за него сигурно никой няма да узнае. Печално, нали?
— Графиньо!…
— Какво да се прави, графе — прекъсна го тя. — Аз съм странно същество. Скроена съм по особена мярка — обичам ония, които бягат от мене. Ако бяхте останали в Квебек, по всяка вероятност твърде скоро щяхме да скъсаме нашата връзка и, разбира се, по взаимно съгласие. Вместо това вие, кой знае защо, решихте да ме напуснете, а аз ви последвах и ви залових.
— Каква цел сте преследвали, графиньо, постъпвайки по този начин? Съвсем не мога да си го обясня!
— А нима аз самата зная! Щях ли да съм жена, ако се замислях? Страстта не разсъждава, тя действа! Исках да ви намеря, да ви отмъстя за вероломното бягство… Исках да постигна това на всяка цена!…
— А сега?…
— Сега промених намерението си… Видях ви…
— Наистина ли?
— Да! Учудва ли ви това?
— Ни най-малко, графиньо. Аз само ви питам защо, щом веднъж сте пожелали да ми отмъстите за вероломното бягство, както благоволихте да го наречете, защо сега, когато успяхте да ме заловите и превърнете в свой пленник, не се възползвате от случая да удовлетворите жаждата си за мъст?
— Промених намерението си, драги графе! Сега имам други планове.
— И мога ли да зная, графиньо, какви са тези планове?
— Специално за това дойдох, за да ви ги кажа.
— Слушам ви!
Всичко бе казано по най-любезен начин с усмивка на уста.
Ако имаше свидетел на този разговор, изобщо не бе се досетил каква пламенна ненавист кипеше у тези хора и колко заплахи съдържаха очарователните усмивки, които двамата събеседници щедро си разменяха.
Граф Дьо Вилие се овладя и си възвърна цялото хладнокръвие. Готвеше се храбро да издържи в борбата, която усещаше, че ще започне всеки миг. Спокоен, с ведро лице, самоуверен, той чакаше графинята да заговори първа. Тя това и стори, хапейки устни.
— Вие също, драги графе, ме държахте в своята власт! Защо не си отмъстихте?
— Да ви отмъстя? Защо, графиньо? Затова ли, че ви обичах и бях толкова щастлив? И бях обичан! Сигурно се шегувате!
— Не си играйте с думите, моля ви! Времето на пастирските идилии за нас отмина. Отговаряйте откровено, както подобава на благородник.
— Щом искате това, графиньо, позволете да ви кажа: порядъчният човек, има ли причини или не да се сърди на една жена, никога не й отмъщава.
— Той я презира и изгонва, така ли?
— Не, искрено я съжалява и уважава в нея личността, която по-рано е обичал.
Графинята го изгледа странно изпод дългите си ресници.
— Така да е — каза след минута. — Това обяснение може би е донякъде вярно.