— Насам! Насам! — извика някой от вътрешността на къщата.
Чуха се два изстрела.
— Тичай да видиш какво става там! — нареди Златния клон. — Аз ще остана тук!
И ето какво видя Смелия. При колебливата светлина на факлата, паднала от ръцете на единия и продължаваща да гори на земята, двама души се бореха с дяволско настървение. Изведнъж се повалиха, без да се изпускат един друг, и продължиха да се душат. Войникът се хвърли да ги раздели, но не успя да помогне на този, който зовеше за помощ. Преплетени като две змии, хриптящи като два хищни звяра, двамата врагове престанаха да се бият едва когато смъртта сложи край на враждата им.
— Дявол да го вземе! Това се казва мъже с железни ръце! — прошепна войникът, вдигна факлата и се наведе над безжизнените тела. Единият беше Андре — млечният брат на маркизата, а другият — хидалго.
Отвън се чу изстрел. Последва го втори.
— И там се е разразила битка. Да отида да видя какво става! — изтича войникът на двора.
Ето какво се беше случило: Щом Смелия проникнал в къщата, горе с шум се отворил прозорец и полуоблечена жена се подала от него. Златния клон веднага се показал и посъветвал жената да затвори прозореца. Добавил, че ако го послуша, няма да й бъде сторено никакво зло.
Смелия видял как в отговор на приятеля му жената се изсмяла и се опитала да скочи от прозореца, за да избяга.
— Госпожо — продължил Златния клон извънредно вежливо, — върнете се назад. Повтарям ви за последен път или ще си изпатите зле… На мене най-строго ми е заповядано…
— Сам се пази, негоднико! — извикала жената и стреляла по него едновременно едва пистолета. Куршумите изсвирили край ушите на младежа. Единият дори леко наранил главата му.
— Значи така! — закани се Златния клон, стигнал до ярост. Вдигнал пушката си и също стрелял.
Жената извикала от болка и изчезнала. Група въоръжени хора изпълниха двора. Водеха га Берже и барон Дьо Грини.
— Е — попита канадецът, — какво ново?
— Нищо особено! — отговори войникът. — Птичките са в гнездата си.
— А тия изстрели?
— Малка разправия! Така, от нямане какво да се прави! — намеси се Смелия, като приближи.
Глава XX
БЯГСТВОТО
Индианските главатари с удоволствие изпълниха желанието на графинята. Те дълбоко ненавиждаха французите и мисълта за разправа с един френски офицер ги изпълваше с радост.
Но в случая стана нещо неочаквано. Въпреки ненавистта си към французите индианците се възхитиха от достойния начин, по който капитанът доброволно се предаде в ръцете им. Те тръгнаха към изхода на къщата не като победители с пленник, а по-скоро като почетен конвой на храбрия воин.
Графът премина през цялото село, вдигнал високо глава и усмихвайки се. Перспективата да бъде измъчван до смърт, която по всяка вероятност го очакваше съвсем скоро, изглежда, не го опечали.
Индианците го заведоха в голямата колиба на съвета. Разрешиха му свободно да се движи, но за всеки случай му взеха обувките. Те добре познаваха навиците на европейците от висшата класа. Знаеха, че на тези изтънчени същества им е много трудно, почти невъзможно да ходят боси, особено по пътищата встрани, проходими само за хората, привикнали от детството си кьм суровия живот сред дивата природа.
— Младият човек седна на едно столче, облегна гръб на гредата зад себе си и се отдаде на своите мисли. Външно, сякаш съвсем не се интересуваше какво става край него, а би трябвало да е обратното — живо до се интересува.
Точно тогава говореха за него. Предстоеше съветът да реши участта му.
Племенният глашатай бе съобщил на всички вождове, които един по един се събраха в голямата колиба на съвета и според ранга си се наредиха около огьня. По заповед на най-стария бе подадена голямата свещена лула. Тя обиколи всички присъстващи и съветът започна.
Споровете продължаваха повече от час. Няколко оратори говориха, но явно още не се бе стигнало до никакво решение, когато изведнъж отвън се чу силен шум. Влязоха няколко воини, водейки обезоръжен индианец.
Плененият индианец, от когото беше свален пояса му и на когото не бяха оставили нито ножа, нито томахавката, със своята величествена и горда осанка предизвика неволно интереса на всички.
Пленникът се обърна и капитанът трепна, сърцето му болезнено се сви. Той позна Голямото ухо, великия сахем на вълците гурони. Но вождът като че ли не го забеляза. Докато воините даваха отчет на членовете на съвета как точно са го хванали, Голямото ухо, скръстил ръце на гърдите си, вдигнал високо глава, изправен в целия си ръст, оглеждаше с горд и презрителен поглед събраните.