За нещастие младият европеец не разбираше нито дума от това, което си говореха, и нищо не можеше да узнае.
След доста дълъг и при това твърде бурен спор Голямото ухо безцеремонно се обърна с гръб към членовете на съвета, приближи се с бавни крачки до графа и седна до него.
Един воин стана, отиде при пленника и върза с тънък кожен ремък ръцете и краката му. Връзването обаче въпреки възлите беше доста хлабаво и не пречеше на човека да се движи. По същия начин бе вързан и офицерът, който не оказа никакво съпротивление.
— Бледолики — обърна се след това воинът към капитана на лош френски език, — ти ще умреш утре, с изгрева на слънцето. Приготви предсмъртната си песен! Твоята смърт ще бъде великолепна!
— Благодаря, воине — усмихвайки се, отговори капитанът, — не бихте могли да ми кажете нищо по-добро от това! Бърза смърт — ето всичко, което желая сега!
Индианецът се обърна с гръб към него и си отиде.
След няколко минути вождовете станаха и излязоха от колибата, като затвориха вратата.
Новият пленник и капитанът останаха сами.
След доста дълго мълчание капитанът, чието любопитство бе изострено до крайност, тихичко произнесе името на вожда. Надяваше се, ако е възможно, да получи някакви сведения какво става навън. Голямото ухо много внимателно се наведе към другаря си по съдба и сложил пръст на устните си, прошепна с глас, слаб като дихание:
— Мълчете! У червенокожите очите и ушите са навсякъде… Ще чакаме… Да се надяваме…
После се обърна на другата страна, затвори очи и се пристори, че спи.
Разочарован, капитанът реши да последва примера му.
Вече около час край тях беше пълен мрак, но изведнъж блесна светлина. Няколко воини със запалени факли в ръце влязоха в колибата. Двама от тях носеха храна, която оставиха близо до пленниците.
— Яжте! — каза водачът на групата.
Една от факлите бе забита в земята. Воините се отдалечиха, с изключение на един. Той остана и се облегна о вратата на колибата. На него бе поръчано да ги пази. Скоро дойде още един, въоръжен с пушка.
Когато гозбите изчезнаха, индианският воин, донесъл храната, взе съдините и факлата и излезе.
Часовоят, поставен при вратата, продължаваше да стои неподвижно на поста си.
Мина половин час. Полека-лека селото напълно притихна.
Очите на часовоя, втренчени в пленниците, блестяха в тъмнината като очите на тигър.
Изведнъж Голямото ухо извиси глас, обърна се към часовоя и предпазливо каза:
— Моята лула е пълна със свещен тютюн. Нима моят брат би отказал да ми подаде въглен, за да я запаля?
— Вождът не бива да пуши — грубо отвърна часовоят, — нека да почака! След няколко часа ще бъде на лов из блажените равнини на Ваконда. Там ще пуши на воля!
— Моят брат не постъпва добре. За този въглен бих му дал цяла огърлица от раковини и стъклени мъниста, подарена ми от бледоликите.
— Къде е огърлицата? — попита часовоят и светкавично се приближи с явното желание час по-скоро да стане собственик на скъпоценната вещ.
— Ето я — отговори вождът и скочи като ягуар върху доверчивия червенокож.
Обхвана с две ръце шията му и го удуши бързо. Бедният падна като вързоп, без да издаде нито звук.
— Какво направихте, вожде? — упрекна го капитанът.
— Убих кучето! — отговори Голямото ухо. — Нека бледоликият да почака!
Индианецът взе оръжието на часовоя, завлече убития до капитана и го нагласи в същата поза, в която той лежеше минута преди това.
Като свърши с всичко, застана до вратата.
Офицерът, силно заинтригуван, с любопитство следеше всяко движение на червенокожия воин. Досещаше се, че вождът върши всичко това, за да се измъкне на свобода, а може би щеше да освободи и капитана.
— Защо Голямото ухо не излиза? — понита графът, като го видя, че стои неподвижно до вратата.
— Голямото ухо е вожд — отговори индианецът. — Той ще позволи по-скоро да уловят него само и само да помотае на бледоликия да избяга… Голямото ухо няма да излезе оттук без бледоликия… Нека моят брат да почака…
Капитанът се канеше да отговори, но отвън се чу леко изсвирване.
Вождът пооткрехна вратата.
Влязоха двама. Първият шепнешком размени няколко думи с индианеца, а вторият се завтече към капитана и преряза ремъците, с които бе вързан.
— Анжела! Вие ли сте? — извика изуменият граф, познал момичето. — Нещастно дете! Вие рискувате живота си… за мен!…
— Това нищо не значи! — отговори тя с треперещ от вълнение глас. — Да вървим! Вие сте свободен!
— Но обяснете ми, за Бога!…
— Нито дума, докато не бъдете в пълна безопасност!… Вземете това оръжие!