И тя му подаде револвери и пушка, които той пое с радост.
— О, поне няма да умра беззащитен! Благодаря ви, Анжела! Благодаря, скъпа моя! Вашето присъствие удесеторява силите ми!
— Да вървим, да вървим, Луи! Ние и без това изгубихме много време.
Капитанът стана и понечи да я последва, но схванатите му крайници не го послушаха и той падна отново на земята. Уви! Физическите сили му бяха изменили.
— Боже мой! — отчаяно се засуети момичето. — Нима няма да мога да го спася? Татко, татко!
Изгнаника — това беше човекът, който в този момент разговаряше с вожда — притича до дъщеря си.
— Кураж, капитане! Вашето спасение зависи от самия вас!
Младият човек събра всичките си сили, повдигна се и направи няколко крачки.
— Подпрете се на мен — каза Анжела, — аз съм силна, уверявам ви. Да вървим, мой мили Луи!
Излязоха.
Докато ставаше всичко това, Голямото ухо се беше заловил да накладе огън, опасен огън, и успя. Бегълците не се бяха отдалечили от колибата и на четиридесет крачки, когато тя пламна и започна да гори, като осветяваше селото със зловещата светлина на огнените езици.
Малко по-нататък към малкия отред се присъединиха няколко ловци, въоръжени от глава до пети. После всяка минута прииждаха все нови и нови ловци, сякаш израстваха от земята.
Тук-там се разнесоха пушечни изстрели. Започна се бой.
Индианците, въоръжени, заизлизаха от колибите си, като се стараеха да се съберат на групи и организират зашитата на селото.
— Напред! — извика капитанът. — След мен, бойци!
— Напред! — повториха ловците.
Мъжете се втурнаха напред, размахвайки факли, които хвърляха в колибите и стреляха по противниците, осмелили се да им се противопоставят.
Въпреки всичките молби на капитана, Анжела вървеше след него неотлъчно, готова всеки миг да му помогне.
След една прибежка от няколко крачки, младият офицер се олюля и падна. Напразно се опитваше да стане. Увлечен от вихъра на сражението и горейки от желанието да отмъсти за похищението си, младежът бе забравил, че още щом влезе в колибата на съвета, му бяха отнети обущата. Нежните му крака, изранени от тръни, камънаци и храсти, бяха в ужасно състояние. Кръв течеше от раните, които му причиняваха ужасни страдания и нетърпими болки.
Анжела първа забеляза печалното състояние, в което се намираше нейният любим. Тя повика баща си и въпреки енергичното съпротивление на графа, ловците го сложиха на носилка и го понесоха в разгара на битката.
— Ще трябва да се отдалечим от бойната арена — каза Анжела. — Повече не можете да се сражавате, приятелю мой!
— Моето място е тук, няма да го напусна!
— Боже мой! — с отчаяние извика девойката. — Но така ще загинем!
Боят ставаше все по-ожесточен. Индианците на няколко места се бяха подредили в редици и на свой ред заплашваха да минат в настъпление. Куршумите валяха като град край носилката. Анжела, изцяло в плен на своята любов, виждаше само Дьо Вилие. Искаше, каквото и да става, на всяка цена да го спаси, а той самият упорито настояваше да умре. Бедната девойка хвърли умолителен поглед към баща си.
Изгнаника се притече на помощ.
— Господин графе — отсече той, — ние влязохме безумно в този капан, от който може би нито един от нас няма да се измъкне, с една-единствена цел — да успеем да ви спасим! Вашият живот е скъп и освен това кой ще отмъсти за брат ви, ако се оставите да бъдете убит тук?
При тези думи капитанът трепна. Лицето му пламна.
— Не искам повече да споря, ще ви се подчиня. Но преди да се разделим, искам нещо да ви заръчам. Тичайте в къщата при графинята и я спасете, ако е възможно… Това трябва да сторите!
— Господин графе, но тази жена…
— Никакво но!… Или аз ще отида сам! Тази жена е мой непримирим враг. Тя трябва да бъде спасена! Това го искам аз!
— Подчинявам се, щом толкова го желаете. Ако е възможно да бъде спасена, ще я спася!
— Благодаря ви!
— А сега позволете на Анжела да ви изпрати. Недалеч оттук чакат готови коне. Ще имате ли сили да се държите на коня?
— Надявам се!
— Добре! Утре, при залез-слънце, ще бъдете във форта Дюкен. Прощавайте, господин Дьо Вилие!
— Дадохте ми дума, помните, нали?
— Никога не съм изменял на думата си!
Изгнаника целуна нежно дъщеря си, като й пошепна няколко думи на ухото. Щом от погледа му изчезна носилката, на която отнесоха капитана, събра канадците и се хвърли с тях в боя. Последва га и Голямото ухо. Успяха да си пробият път с оръжие през тълпата индианци, които напразно се опитваха да ги спрат.
Почти в същата минута отредите на Берже и барон Дьо Грини бяха нападнали къщата на графинята.