Индианците, обезумели от страх, напуснаха селото, оставяйки зад себе си много трупове.
Успехът на канадците беше много по-голям, отколкото самите те очакваха. Сега бяха пълни господари на полесражението. Въпреки това не можеха да си позволят да изгубят и минута време, ако не искаха да се опекат в пожара, запален от тях.
Ловците обградиха къщата от всички страни. Водачите на отредите се втурнаха вътре. Проникнаха в салона, където намериха три жени. Двете се грижеха за третата, просната на рогозка — явно сериозно ранена.
— Маркиза Дьо Боа-Траси! — извика баронът вкаменен. При звука на този глас, който маркизата веднага позна, тя се изправи.
— Да — каза, — това съм аз, бароне! Не сте очаквали да ме видите тук, нали?
— Извинете, маркизо, но аз знаех за вашето присъствие в това село, както и за присъствието в него на графиня Дьо Малевал.
— Какво ви води в тази къща, господине? — попита графинята с високомерна ирония. — Дойдохте, за да ни обявите за свои пленници?
— Да ме пази Господ, графиньо! — възрази младежът. — Имам едно-единствено желание — да ви спася! Затова съм и тук!
— Твърде късно, бароне — простена маркизата, — поне за мене! Раната ми е смъртоносна, усещам това.
— О, лъжете се, маркизо!
— Не, бароне, чувствам, че смъртта ми е близка. Остават ми да живея всичко на всичко само няколко минути.
Тя даде знак на графинята, която се наведе над нея, и двете приятелки си размениха нещо шепнешком.
— Докажете ми, че сте дошли тук с добро намерение, бароне — обърна се след това маркизата към достойния воин.
— Кажете, маркизо! Вашето желание за мене е равносилно на заповед!
— Дайте на графиня Дьо Малевал свобода, нека отиде, където пожелае.
— Никой от нас няма да се съпротиви на това. Никой няма да я преследва!… Давам ви моята честна дума.
— Благодаря, бароне, но тя сама няма да може да излезе оттук.
— Аз ще я изпратя!… Нека само да каже къде иска да отиде — предложи Изгнаника, като излезе напред.
— Добре, съгласна съм! — кимна графинята, после целуна за последен път маркизата и добави заплашително: — Господин Дьо Грини, между вашия приятел и мене не всичко още е свършено!… Довиждане…
Заповяда с жест на слугинята си да я последва и излезе заедно с Изгнаника. Съпроводиха ги трима или четирима ловци. Тя вървеше високомерна и спокойна, като че ли всичко, което ставаше в тази минута в селото, ни най-малко не я засягаше.
Маркизата я проследи с поглед. Щом приятелката й най-сетне излезе от стаята, дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на ранената и тя се обърна към барона:
— Приближете се — проговори с глас, който с всяка секунда ставаше по-тих и по-тих, — искам да ви кажа няколко думи, които не трябва да чуе никой друг освен вие.
Младежът пристъпи две-три крачки.
— Цял съм на вашите услуги, маркизо — тъжно прошепна той.
— По-близо, моля ви, още по-близо!
Баронът застана до нея на колене, но тъй като силите видимо я напускаха, по нейна настоятелна молба обхвана с дясната ръка талията й.
— Така е добре — продължи измъчената жена. — Надявам се Бог да ми даде сили да ви кажа всичко!
Тези думи бяха произнесени с толкова слаб и развълнуван глас, че баронът потрепери.
— Сега слушайте ме, бароне… Когато секунди ме делят от смъртта, ми се иска да знаете, че ме убива любовта към вас!
— Не казвайте това, маркизо.
— Аз ви обичам от онзи час, когато ви видях за пръв път. Вие не ми повярвахте и ме упреквахте.
— Но…
— Да, много добре помня как ме оскърбявахте, но беше много несправедливо. Нямахте право да ме осъждате, без да изслушате това, което можех да кажа за свое оправдание… Арман, аз ви обичах с цялата си душа. Отбягвайки ме, вие разбихте щастието на двама души.
— Леона! Леона!
— Да, наричайте ме Леона. Приятно ми е да слушам името си от вашите уста… Ах, можехме да бъдем щастливи! Колко лошо постъпихте с мене последния път, когато съдбата ни бе събрала!
— Маркизо, нима намирате за нормално, че ви срещнах точно тогава, когато се опитвахте да умъртвите и мен, и Дьо Вилие?
— Неблагодарни! — прошепна тя. — Неблагодарнико! Ако съм последвала графинята, която се водеше единствено от демона на ненавистта и отмъщението, го направих само за да ви спася! Тя искаше да убие и вас, и приятеля ви. Ако не бях аз, досега сто пъти да сте загинали!
— Прости ми, Леона, прости ми!
— Прощавам ви и ви обичам, Арман! Целунете ме за пръв и последен път!
Младият човек се наведе и целуна маркизата, която сякаш само чакаше този миг, за да издъхне.
Барон Дьо Грини продължаваше да стои на колене до тялото на мъртвата. Той плачеше като дете.