При появяването му двете дами изразиха уплаха, а Андре бързо застана пред тях, за да ги защити.
Непознатият постави на земята приклада на пушката си и като отправи мрачен поглед към групата от двете дами и техния слуга, проговори подигравателно:
— Изглежда съм дошъл тъкмо навреме!
— Какво искате от нас? — запита Андре, мъчейки се да се покаже съвсем спокоен и не издаде своето вълнение и уплаха.
— Дявол да го вземе! Ако не се лъжа, тук може да се изкара някоя парица… Искам своята част — това е всичко!…
— Какво иска от него този глупак! — извика гневно маркизата.
— По-тихо, прекрасни млади човече — студено възрази непознатият, — не крещете, моля ви се. По-добре да си поговорим миролюбиво. Струва ми се, че това ще бъде много по-добре за всички ни… особено за вас!
— Не ви разбирам — високомерно възрази маркизата.
— Няма да ви бавя, млади господине. Ей сега ще ви обясня всичко… Впрочем дойдох тук именно за това.
— Преди всичко, кой сте вие? — каза маркизата, успяла да си възвърне цялото хладнокръвие и твърдост.
— Кой съм аз? За да ви обясня това, би трябвало много време. А и за вас не би представлявало интерес. В тази минута е достатъчно да знаете, че съм човек без упреци на съвестта, без страх и въобще, способен съм както за много лошо, така и за много добро.
— С една дума — прекъсна го маркизата, — човек, който може да извърши всичко срещу добро заплащане.
— Именно — отговори непознатият спокойно. — Вие отгатнахте.
— Прекрасно. Но всичко това не ни обяснява вашите намерения.
— Е, тогава значи не искате да ги разберете! Ако слухът ми не ме е излъгал, защото слушах целия ви разговор — каза натъртено той, — бих могъл, ако се разберем, да ви окажа някои услуги… при известни условия… Познавам всички пътеки в тази страна, особено тайните, за които нямат и понятие обикновените водачи. С пушката си свалям от петдесет крачки ягуар, като се целя право в окото му. Зная къде се намират удобни места и в тях мога да потуля различни непотребни неща, без да може някой да ги открие.
— Прекрасно! И това ли е всичко?
— Почти. Притежавам две прекрасни качества.
— Да видим какви са те.
— Верен съм и съм ням. Тъкмо тези две качества струват скъпо за този, който би пожелал да се възползва от тях.
— Това разбирам — смеейки се каза маркизата. — И така?
— И така, съдете сами — потребен ли съм ви или не.
— Може би.
Графинята и Андре слушаха отстрани този разговор. Двете дами шепнешком си поговориха няколко минути. След това маркизата каза, обръщайки се към непознатия:
— Можете ли да вземете върху себе си грижите за този ранен и да го излекувате?
— Нима вие действително искате той да оздравее?
— Как да разбирам този въпрос?
— До неотдавна имахте съвсем друго намерение спрямо него.
— Твърде е възможно; но сега имам това намерение.
— Добре, той ще оздравее.
— И вие ще мълчите?
— Ще мълча!
— Отлично! Вземете тази кесия.
И тя подаде тежка кесия на непознатия, който я пусна в широкия си джоб с видимо удоволствие.
„Прекрасно! — прошепна маркизата, като следеше внимателно неговите движения. — Той е користолюбив и благодарение на това ще бъде в ръцете ми!“ — Това ли е всичко? — запита непознатият.
— Не още.
— Какво ви е нужно още?
— Името ви.
— Нямам такова. Наричат ме Изгнаника.
— Изгнаник! Ще го запомня. Кога ще мога да ви видя, ако ми потрябвате?
— Когато пожелаете.
— Къде?
— Където искате.
— Хм! Не ми е съвсем понятно — проговори графиня Дьо Малевал.
— Не бих могъл да ви отговоря другояче.
— Вие живеете някъде… в гората?
— Твърде е възможно.
— И все пак?
— Навсякъде и никъде.
— Нима ще си играем на загадки?
— Ни най-малко. Кажете ми къде и кога желаете да ме видите и ще се намеря в уговорения час на указаното място.
— Добре! Тук, утре по обяд.
— Дадено! На обяд ще ви чакам тук.
— И ще ми съобщите как се чувства този нещастник. Непознатият изсвири някак особено.
След две-три минути се чу конски тропот, шубраците се раздвижиха и почти веднага на поляната се появи великолепен кон, който започна да трие изящната си и умна глава о рамото на Изгнаника.
— Сега ми предайте ранения — каза той на Андре. Андре се подчини. Изгнаника скочи на седлото си и намести капитана пред себе си.
— Готово! — каза той.
— Утре на обяд! — напомни му маркизата.
— Ще дойда.
— Сбогом!
След това тримата конници се отдалечиха от поляната и звукът от копитата на конете им скоро замря в далечината.