— Най-после си отидоха — въздъхнаха останалите живи, смазани от ужас хора.
Още дълго време след това те обикаляха по изпепелената земя без посока и понякога произнасяха по някоя несвързана фраза. Но не биваше да падат духом. Наистина, почти всичко беше разрушено, но на тази земя е процъфтявала човешката цивилизация, нали? Постепенно, малко по малко духът на възраждането започна да се възвръща.
— Да не мислим повече за миналото!
— Така е. Всяко поколение преживява катастрофа. Каквото било — било, сега да се заловим да възвърнем всичко.
Разчистиха развалините, разчистиха земята, започнаха да строят отново. Но всичко помнеха безчинствата от планетата Р.
— Какви безмилостни същества бяхта!
— Не трябва да оставяме такива зверове да живеят в Космоса.
— Толкова злоба се е събрала в душата ми към тази планета Р.
Свечереше ли се, хората търсеха срез другите звезди планетата Р. и я наблюдаваха с ненавист. От това обаче не получаваха никакво удовлетворение. Съществата от планетата Р. бяха дошли на Земята, бяха се гаврили с хората, бяха я опожарили.
— Зверове! Как ми се иска да ги избием до един!
— И на мене! Но за да можем да направим това ще ни са необходими години и години време. Нима няма да им отмъстим?
Всички мислеха само за отмъщението. С тази мисъл работеха до изнемога. Старите хора пишеха в завещанията си: „Трябва да отмъстим.“ Под този лозунг бързо напредваше възстановяването на живота. Това не беше онова развитие напред, когато хората, както някога, се противопоставяха един на друг. Развитието напред сега беше много по-бързо и по-пълноценно.
За кратко време животът на Земята достигна равнището, на което беше пред голямото разрушение, но сега изграждаха един по-съвършен свят.
— Бързо възстановихме силите си. Не е далеч денят, когато ще имаме достатъчно мощ да унищожим онези зверове?
— Трябва да обмислим как ще отмъстим! Нека само да се подготвим добре!
Най-после дойде денят на отмъщението. Космическите кораби, въплъщение на усилията на всички хора по земята, блестяха на утринното слънце, дръзко наредени на космодрума. Натовариха ги със съвършени оръжия, в чието създаване бяха взели участие елитните учени на Земята. След това в тях се качи цветът на младежта.
— Разчитаме на вас!
— Готови сме да умрем, но ще си отмъстим!
Космическите кораби излетяха един след друг сред радостните възгласи на насъбралите се изпращачи, построиха се в боен ред и изчезнаха в синьото небе.
Понесла надеждите на човечеството, космическата флотилия остави зад себе си голяма част от космическото пространство, извършвайки дълго пътешествие през черната пустош.
— Приближаваме планетата Р.
— Идва моментът, в който ще си отмъстим за нечовешката жестокост!
Поддържайки връзка помежду си, космическите кораби един след друг кацнаха на планетата Р. Но какво става? Никой не им оказа каквато и да била съпротива!
— Странно, не е възможно всичко да мине толкова лесно! А може би тези гадове си спят спокойно?
— Какво сме седнали да философстваме? Да унищожим всичко!
В очите на младежите пламнаха пламъчетата на дивата омраза и те наизскачаха от космическите кораби. Започнаха да обстрелват всичко наоколо със снаряди, заредени с газ, от които нямаше никакво спасение. Все пак някой успя да извика:
— Нападат ни!
— Аааа… — разнесоха се писъците на жителите на планетата Р., които тичаха накъдето им видят очите.
Пратениците на Земята се изненадаха, като ги видяха. Жителите на планетата Р. по нищо не приличаха на съществата, които преди години бяха опустошили земното кълбо.
— По дяволите! Ония гадове са ни измамили!
Натрупаната през дългите години злоба и жажда за мъст, подсилена още повече от раздразнението, че са били измамени, загоря неукротимо.
— Тия типове са ми противни! — викаха всички и гонеха мирните същества от планетата Р.
Не им оставаше нищо друго, освен да излеят омразата си, като палят и рушат град след град. Когато си тръгваха обратно към Земята, един от тях посочи наслуки към небето и изръмжа:
— Вижте ей там, там се намира планетата Р., от която сме ние. Ако искате да си отмъстите, елате. Готови сме да ви посрещнем!