— О, да — художничката приглади косата си. — С какво мога да ви услужа?
— Бихте ли ми казала къде бяхте тази сутрин между пет и седем?
— Тук, в апартамента. Всъщност станах след седем и изобщо не съм излизала. Но защо питате?
— Правим рутинна проверка. Бих искала отново да разговарям с вас. Ще ви посетя утре сутринта, ако нямате нищо против.
— Ами… добре. Заповядайте в девет. Предупреждавам ви, че в десет и трийсет ще дойде един частен ученик.
— Благодаря ви. — Ив се устрои зад колите, спрели на светофара. — Човекът, който се е обадил на Съмърсет е знаел за чувствата му към художничката… Макар да ми е трудно да си представя, че този сухар изпитва чувства към някого.
— Доста мислих по въпроса.
— И какво измисли?
— Че престъпникът има съучастник… разбира се, ако приемем, че Съмърсет е невинен. Не става въпрос само за убийствата, но за капана, който беше устроен на добрия иконом. Сигурна съм, че убиецът е познавал навиците му, но все пак за всеки случай някой е следял Съмърсет, докато престъпникът е вършел ужасяващите си дела. Спомняте ли си психологическия му профил? Според доктор Майра той иска непрекъснато да му се обръща внимание, да го ласкаят и да го възнаграждават.
— Браво, Пийбоди.
Сътрудничката й замълча, въздъхна и промълви:
— Но вие вече сте знаела всичко това.
— Няма значение. Едно от важните неща в нашата работа е да разсъждаваш логично.
— А кое е другото важно условие?
— Да следваш предположения, които не се подчиняват на никаква логика. — Спря пред клуба и забеляза червената лампичка, примигваща на вратата, която показваше, че никой не е влизал след полицията. Решетките на витрината и на прозорците бяха спуснати и заключени.
— Наркоманите едва ли се навъртат тук денем — отбеляза Пийбоди.
— При вида на скъпата кола ще излязат от леговищата си — заяви Ив и нареди на сътрудничката си да включи защитните системи. След миг забеляза някакво движение в отсрещния вход и каза без да повишава глас: — Давам петдесет долара за информация. Беше сигурна, че са я чули — тези хора чуваха всичко, което им беше изгодно. — Ако я получа, с моята сътрудничка няма да претърсим сградата, макар да имаме сигнал, че в нея са складирани наркотици.
— Даваш двайсетачка в аванс и трийсет — ако получиш отговор.
— Дадено. — Тя извади двайсетдоларов кредитен жетон.
Човекът, който се приближи към нея, изглеждаше странно. Лицето, косата и дори очите му бяха сиви като дългото му палто. Заговори шепнешком, а когато протегна ръка да вземе жетона, Ив не усети допира на пръстите му.
— Познаваш ли Патрик Мъри, чистача?
— Виждал съм го, но не го познавам. Разбрах, че е хвърлил топа.
— Още не е мъртъв — отговори тя и си помисли, че и Пат като наркомана е в един свят между живота и смъртта. Ала ирландецът още имаше шанс да оцелее. — Видя ли някой да влиза в клуба призори?
— Видях го, чух го, но не го познавам. — Сивкавите устни на наркомана се разтегнаха в страховита усмивка.
— По кое време?
— Времето не съществува. Има само ден и нощ. Един дойде, когато беше почти нощ. Друг дойде, когато беше почти ден.
— Видял си двама души, така ли? — Очите й се разшириха от изненада. — Значи си забелязал в бара да влизат различни хора и по различно време.
— Първият позвъни, вторият — не.
— Как изглеждаше онзи, който дойде първи?
— Имаше си глава, две ръце, два крака… Всички хора ми се струват еднакви… само че този човек имаше хубаво черно палто.
— Още ли беше в бара, когато се появи вторият?
— Разминаха се за секунди. После дойде ти.
— Там ли живееш? — Тя посочи сградата срещу клуба.
— Трябваше да съм си вкъщи. На улицата е прекалено светло за мен.
— Стой си вкъщи. — Тя му подаде нов кредитен жетон. — Ако ми потрябваш, ще те потърся и ще получиш още една петдесетачка.
— Обичам да получавам мангизи, без да си мръдна пръста — прошепна той и сякаш се стопи във входа.
— Разбери как се казва този тип, Пийбоди, и провери дали в сградата има други наематели.
— Слушам, лейтенант. — Тя се качи в колата, за да използва миникомпютъра. — Влизали са двама души, което потвърждава думите на Съмърсет.
— Убиецът не познава психиката на наркоманите. Трябвало е да им даде някой и друг долар и да им обещае още, ако си мълчат.
— От тези типове тръпки ме побиват. — Пийбоди вкара необходимата информация и зачака отговора. — Като ги гледам, си мисля, че действително могат да преминават през стени.
— И ти ще изглеждаш по същия начин, ако няколко години се друсаш с „тракуилити“. Провери всички наематели на сградата. Искам да имам резервни свидетели, ако дивият човек реши да изчезне. После се свържи с Макнаб и му поръчай да ни чака в къщата на Рурк.