— Тук е. — Икономът машинално отметна мократа й от пот коса от лицето й. — Не се движете, защото ще ви заболи още повече.
— Невъзможно е. И така страданията ми са нечовешки. — Тя го погледна право в очите. — Аз стрелях по Лиъм Калхун. Убих го преди да се появи Рурк. Ясно ли е?
Съмърсет не отговори веднага, а няколко секунди се взира в нея. Погледът я издаваше, че действително изпитва нечовешки страдания и все пак първата й мисъл беше как да предпази Рурк от неприятности.
— Разбирам, лейтенант — най-сетне промълви той.
— Не, няма да го позволя — обади се Рурк. — Съмърсет, искам да разкажеш в полицията точно какво се случи. Не ще позволя заради мен Ив да бъде подложена на това изпитание, което трябва да понесе всеки полицай, убил човек… Хайде, Ив, опитай се да седнеш и да изпиеш това. — Подаде й чашата и й помогна да се изправи.
— Нямаш право да носиш оръжие, това само ще усложни… всъщност, откъде го взе?
— Забрави ли, че ми даде резервното си оръжие? Мисля, че няма да си имам неприятности с колегите ти от полицията. Хайде, пий.
— Какво е това? Не го искам.
— Не ставай дете. Предлагам ти най-обикновено болкоуспокояващо — ще облекчи страданията ти.
— Не го… — Тя се задави, когато Рурк насила я накара да изпие транквиланта. — Трябва да рапортувам на шефа…
Рурк примирено въздъхна.
— Съмърсет, свържи се с командир Уитни и му разкажи какво се е случило.
— Добре. — Икономът се поколеба, сетне се обърна към младата жена:
— Много съм ви задължен, лейтенант. Съжалявам, че бяхте ранена докато изпълнявахте служебния си дълг.
После се отдалечи, изпънал рамене, като че беше глътнал бастун.
Ив смаяно го проследи с поглед и прошепна:
— Май трябва по-често да ме раняват. Та той дори не беше язвителен с мен.
— Разказа ми всичко и заяви, че си най-смелата и най-безразсъдната жена, която познавал. Подкрепям мнението му.
— Важното е, че оцеляхме… Ще изпия болкоуспокояващото… но не исках Съмърсет да види, че проявявам слабост. Болките в ръката понамаляха, но онзи мръсник май ми е счупил някое и друго ребро.
— Ритал те е като футболна топка. — Рурк я повдигна още малко и тя отпусна глава на рамото му. — Ах, ти, мое смело и глупаво ченге! Обичам те.
— Знам… Рурк, той беше едва на деветнайсет…
— Злото не е присъщо само на възрастните.
— Прав си. — Тя притвори очи и откри, че почти не усеща болка, а тялото й сякаш е изтръпнало. — Исках да го заловя жив, а ти жадуваше да отнемеш живота му и успя да постигнеш своето. — Извърна глава и промълви: — Навярно щеше да го убиеш, дори ако не се налагаше да ме спасиш.
— Не отричам — Рурк нежно я целуна по челото. — Понякога правосъдието е безпомощно и човек сам търси възмездие.
Тя въздъхна, отново отпусна глава на рамото му и промърмори:
— Понякога се питам защо се оженихме, какво ни свързва?
— Бурният ни живот, скъпа моя. За нищо на света не бих го заменил за безгрижно спокойствие.
Ив се огледа. Мебелите бяха преобърнати, много безценни предмети бяха безвъзвратно унищожени, а на пода лежеше мъртвият младеж. След миг прошепна:
— Аз също.