— Онзи, който го е накълцал, е спрял кръвта чрез обгаряне на крайника. Предполагам, че е използвал горелка… — Лицето му се изкриви. — Не е бил много опитен. Виж как ръката е обгоряла от китката до лакътя. Хайде, признай, че си отвратена.
— Отвратена съм — промърмори Ив и пъхна ръце в джобовете си. — Да разбирам ли, че Бренън е припаднал след първото нараняване, което обяснява защо не е оказал съпротива?
— Не би могъл да се съпротивлява, защото здравата му ръка е била привързана към леглото. Инжектиран е бил с адреналин и дигиталис, което се поддържало сърцето му. Бил е в пълно съзнание, докато убиецът го е… обработвал. — Морис въздъхна. — Смъртта на този ирландски скиталец е била бавна и мъчителна. — Патологът се втренчи в Ив през предпазните очила, сетне посочи малък метален поднос. — Открих и това в стомаха му.
Тя озадачено огледа предмета, който беше с размерите на петдоларова монета. От едната му страна се виждаше яркозелено изображение на бял фон. От обратната страна беше изрисувана странна продълговата форма, съединена в единия край с пресечени линии.
— Онова на белия фон е четирилистна детелина, за която се твърди, че носела късмет — поясни Морис. — Убиецът очевидно има перверзно чувство за хумор. Колкото до рисунката от обратната страна, нямам идея какво изобразява.
— Ще го взема като веществено доказателство. — Ив постави предмета в специално пликче. — Възнамерявам да привлека доктор Майра като консултант по този случай. Необходим ни е психиатричен профил на престъпника. Майра незабавно ще се свърже с теб.
— За мен винаги е удоволствие да работя заедно с вас двете, лейтенант. — Комуникаторът, прикрепен към специалната му гривна, избръмча. — Тук е Дворецът на смъртта. Морис слуша.
— Току-що пристигна госпожа Айлийн Бренън. Настоява да види трупа на съпруга си.
— Поканете я в кабинета ми. Ще дойда след малко. — Обърна се към Ив и добави: — Не искам да види мъжа си разфасован. Предполагам, че ще искаш да я разпиташ.
— Точно така.
— Предоставям ти моя кабинет. Госпожа Бренън ще може да види мъртвеца след двайсет минути… когато го приведа в „приличен“ вид.
— Благодаря. — Тя забърза към вратата.
— Още нещо, Далас.
— Кажи. — Тя се обърна и изпитателно го изгледа.
— Не обичам да говоря за силите на злото… страхувам се, че думите ми ще предизвикат насмешка. — Той сви рамене. — Но онзи, който е извършил това, е истински Сатана.
Докато Ив вървеше по коридора, последните думи на Морис не можеха да излязат от ума й. Влезе в кабинета на патолога, където я очакваше съпругата на убития. Айлийн Бренън беше стройна и носеше елегантен костюм. Не плачеше, но беше бледа като платно. Непрекъснато подръпваше златния си кръст, който висеше на дълга гънка верижка, или ръба на полата си, от време на време прокарваше пръсти през чупливата си руса коса.
— Настоявам да видя тялото, което сте открила. Това е мое право.
— Разбира се, госпожо Бренън. Но ще ви бъда много задължена, ако преди това ми отделите няколко минути.
— Откъде да знам дали това е съпругът ми? Възможно е да е станала грешка…
Ив знаеше, че не бива да й позволява да храни напразни надежди.
— Съжалявам, но няма грешка. Отпечатъците от пръстите и ДНК на мъртвия съвпадат с тези на съпруга ви. Портиерът на Лакшъри Тауърс също потвърди самоличността му. Моля, седнете. Искате ли чаша вода?
— Не. — Айлийн тромаво се отпусна на стола, непрекъснато свиваше пръстите си в юмруци, сетне ги разтваряше. — Днес трябваше да се срещнем в Дъблин. Наложи му се да остане за около седмица в Ню Йорк, за да уреди някаква сделка. Уговорили се бяхме, че след пристигането си в Европа ще прекара нощта в Лондон, а на следващия ден ще се присъедини към нас в Дъблин.
— Следователно не сте го очаквала по-рано от днес.
— Не. Вярно е, че снощи не ми се обади от Лондон, ала не се разтревожих. Понякога деловите му ангажименти го карат да забравя всичко… — Тя машинално започна да си играе със закопчалката на чантата си и повтори: — Не се разтревожих. — Сетне стисна кръста толкова силно, че ръбовете му се врязаха в дланта й.
— Не ви ли хрумна вие да му се обадите?
— Заведох децата на вечеря, после в един от центровете за забавление. Прибрахме се късно, Мейзи непрекъснато хленчеше. Сложих я да спи и побързах да си легна. Бях уморена и веднага заспах. Дори не ми направи впечатление, че Томи не се е обадил от Лондон.
Ив тежко въздъхна и се настани срещу нея в едно от меките кресла.
— Госпожо Бренън, знаете ли подробности за сделката, заради която съпругът ви е останал в Ню Йорк?