— Ами… не разбирам много от сделки. По цял ден съм заета с децата, трябва да се грижа за поддържането на три жилища… Имаме къща и в западна Ирландия. Не се интересувам от бизнеса на съпруга ми, никога не ми се е налагало… — Гласът й пресекна.
— Моля, успокойте се. Споменавал ли е мъжът ви, че някой го безпокои или го заплашва?
— Томи няма врагове. Всички го обичат, защото е честен и има добро сърце. Ще го потвърди всеки, който го познава. — Бледосините й очи се втренчиха в лицето на Ив и тя се приведе. — Разбирате ли, затова си мисля, че е станала грешка. Никой не би причинил зло на Томи. Освен това външно лице не може да проникне без предупреждение в Лакшъри Тауърс. Затова избрахме да живеем там, когато сме в Ню Йорк. В огромния град се извършват много престъпления, а Томи искаше с децата да бъдем в безопасност…
— Запознала сте се с него в Ирландия, нали?
Айлийн примигна, сетне отвърна:
— Да, преди повече от дванайсет години. За първи път се срещнахме в Дъблин.
— Знаете ли дали съпругът ви е поддържал връзка с приятелите си от онова време?
— Какво да ви кажа… той има толкова много приятели. — Айлийн потърка очите си. — Когато вечеряме навън или сме на театър, най-различни хора непрекъснато поздравяват Томи. А когато бяхме в Дъблин, той често ходеше в някаква кръчмичка. Не обичам подобни заведения, затова много рядко го придружавах. Но той редовно се отбиваше там.
— Спомняте ли си как се казваше кръчмата?
— Мисля, че се наричаше „Пени Пиг“. — Ненадейно тя сграбчи ръката на Ив. — Моля ви, заведете ме при него. Трябва да го видя!
— Добре. Изчакайте малко. Веднага ще се върна. — Ив излезе в коридора и по комуникатора се свърза с сътрудничката си.
— Пийбоди, има ли в списъка ти заведение, което да се нарича „Пени Пиг“?
— Сега ще проверя… няма такова наименование, лейтенант.
— Ех, бях длъжна да попитам. Продължавай, скоро ще ти се обадя отново. — Тя завъртя копчето и се свърза с доктор Морис. — Госпожа Бренън настоява да види съпруга си.
— Позакърпих го колкото можах. Предпочитам да придружиш вдовицата.
Ив отвори вратата на кабинета и промълви:
— Госпожо Бренън, елате с мен. — Хвана под ръка Айлийн и я поведе по коридора, чиито стени бяха облицовани с бели плочки. Когато се озоваха пред залата за аутопсии, усети как спътницата й се напрегна и дълбоко си пое въздух.
Застанаха пред масата с трупа. Морис се беше постарал да прикрие следите от аутопсията, ала нищо не можеше да заличи отпечатъка на смъртта.
Айлийн изстена, сетне се овладя и леко отблъсна ръката на Ив, която я подкрепяше.
— Това е моят Томи, моят съпруг! — Пристъпи още по-близо, движейки се на пръсти, като че се страхуваше да не събуди мъртвеца. Сетне нежно погали лицето му и прошепна: — Как да съобщя на децата ни, Томи? Какво да им кажа? — Погледна към Ив, опитвайки се да сдържи сълзите си. — Кой би могъл да постъпи така жестоко с най-добрия човек на света?
— Непременно ще заловя виновника. Обещавам ви.
— Но това няма да ми върне Томи, няма да върне бащата на децата ми. Дори да откриете престъпника, за мъжа ми ще бъде прекалено късно.
Ив си помисли, че когато дойде смъртта, всичко останало изглежда без значение.
— Само това мога да ви обещая, госпожо Бренън.
— Не знам дали ще ми бъде достатъчно, лейтенант Далас. — Тя се наведе и нежно целуна ледените устни на мъртвеца. — Винаги съм те обичала, Томи, още от мига, когато те видях за първи път.
Ив решително я хвана под ръка и вдовицата не се възпротиви.
— Хайде, елате с мен. Искате ли да се обадя на някого?
— Да… на приятелката ми Катрин Хайстингс. Тя живее… има магазин на Пето авеню, който се нарича „Забележителна жена“.
— Ще се свържа с нея и ще я помоля да дойде тук.
— Благодаря. Имам нужда… от някого…
— Искате ли чаша вода? Или кафе?
— Не… Трябва да седна. — Тя тежко се отпусна на стола в чакалнята. — Ще си отпочина и всичко ще бъде наред. — Вдигна глава. Огромните й насълзени очи се открояваха върху мъртвешки бледото й лице. — Трябва да се взема в ръце заради децата…
Ив се поколеба, сетне извади от джоба си прозрачното пликче.
— Госпожо Бренън, това познато ли ви е?
Айлийн се втренчи в значката, като че беше безценно произведение на изкуството.
— Не. Разбира се, виждала съм и преди детелина, но не и тази значка.
— А този символ говори ли ви нещо? — Ив обърна металната пластинка.
— Това е риба — символът на католическата църква. — Тя притвори очи и прошепна: — Моля ви, повикайте Катрин. Искам час по-скоро да се махна от тук.
— Веднага ще се свържа с нея. Не мърдайте и се опитайте да съберете сили.