Шинийд сви кокалестите си рамене и халатът й от материя с щамповани макове се разтвори на гърдите й. Тя разсеяно го пристегна, обърна се и зашляпа с босите си крака към единствената, претъпкана стая в апартамента.
Мебелировката беше оскъдна: неоправено сгъваемо легло, от което младата жена очевидно беше станала при позвъняването на Ив, два стола и две тесни масички. Ала върху всички свободни повърхности, включително върху перваза на прозореца, бяха поставени различни вещи, коя от коя по-безвкусна. Ив забеляза, че домакинята има слабост към статуетки на рошави кученца и котенца. Абажурите с пискюли на двете нощни лампи бяха потънали в прах. На пода бяха хаотично нахвърляни килимчета, напомнящи парченца от картинна мозайка. Шинийд се настани с кръстосани крака върху леглото, придърпа огромния стъклен пепелник, с който спокойно би могла да убие човек, широко се прозина, а сетне се сопна:
— Казвай.
— Интересувам се кога за последен път си видяла Шон Конрой.
— Снощи. Работя нощем, а през деня спя. — Тя почеса лявото си стъпало.
— Спомняш ли си с кого е разговарял? Някой клиент направи ли ти по-особено впечатление?
— Не. Клиентите идват, поръчват си едно питие или цяла бутилка, а ние с Шон ги обслужваме. Защо ме разпитваш, да не би да съм направила нещо незаконно?
Ив махна от стола дрехите, които обитателката на жилището навярно беше захвърлила в продължение на цяла седмица, и нареди на Пийбоди да вдигне щорите.
Когато слънчевите лъчи озариха стаята, Шинийд закри очите си с длани и извика:
— Господи! Май искаш да ме убиеш! — Въздъхна и добави: — Слушай, ченге, признавам, че Шон обича чашката, но това е единствената му слабост.
— Разбрах, че е отишъл в стаята си по време на почивката между двете смени. Забеляза ли някой да го придружава?
— Не. Плащат ми да обслужвам клиентите, не да дебна кой какво прави. Хей, защо ми задаваш този въпрос? — Отпусна ръце и разтревожено се загледа в Ив. — Да не би нещо лошо да се е случило с Шон?
— Точно това се опитвам да открия.
— Ако питаш мен, снощи му нямаше нищо, дори беше в отлично настроение. Спомена, че му предлагали някаква допълнителна работа, от която щял да изкара добри пари.
— Каква работа?
— Да обслужва бара по време на някакъв тежкарски купон. Шон си пада по тия работи. — Шинийд изгаси цигарата си и моментално запали нова. — След почивката се появи ухилен до уши. Обеща да препоръча и мен, ако проявявам интерес.
— Спомена ли на кого ще те препоръча?
— Честно казано не му обърнах внимание. Той все витае из облаците. Каза, че празненството било организирано от някаква голяма клечка.
— Напрегни си паметта, Шинийд. Шон се е раздрънкал, бил е доволен от себе си… Сигурна съм, че ти е казал името на важната персона.
— Да му се не види! — раздразнено промърмори сервитьорката и потърка челото си. — Каза ми, че щял да работи за стар приятел от Дъблин, който бил преуспял в живота. — Смачка в пепелника цигарата си и възкликна: — Сетих се — онзи се казвал Рурк. Точно така! Затова си помислих, че Шон както винаги ме баламосва. Хич не ми се вярва богаташи като Рурк да са приятели с нашия Шон.
Ив едва се въздържа да не скочи от стола. Овладя се и престорено безразлично попита:
— Похвалил се е, че разговарял с Рурк, така ли?
— Божичко, май още не съм се напълно събудила. — Сервитьорката широко се прозина и се намръщи, когато край прозореца прогърмя аеробус. — Шон каза, че Рурк изпратил човек да му предложи работата и че заплащането било добро. Заяви, че скоро ще напусне кръчмата и че ако нещата потръгнат, ще препоръча и мен. С него сме излизали няколко пъти, когато сме се чувствали самотни, обаче не ходим сериозно.
— В колко часа затворихте снощи? — Ив стисна зъби като забеляза изражението на Шинийд. — Хич не ме е грижа, че нямате специално разрешително. Искам да знам кога за последен път си видяла Шон и къде е отишъл след това.
— Беше около четири сутринта. Той заяви, че бърза да си легне. През деня имал среща с новия си работодател и искал да изглежда добре.
— Този мръсник си играе с мен! — Ив се тръсна на седалката в колата и удари с юмрук по волана. — Сега пък замеси Рурк в цялата каша. Мътните да го вземат!
Направи знак на Пийбоди да не й възразява и се загледа през стъклото. Нямаше избор — трябваше да изпълни дълга си. Включи видеотелефона и позвъни вкъщи.
— Тук е домът на Рурк — надуто изрече Съмърсет, сетне лицето му се изопна и сякаш се вкамени. — Добър ден, лейтенант.