— Чудесно алиби, няма що. — Тя приседна на ръба на бюрото. — Мога ли да знам в кой парк си бил?
— В Сентръл Парк. Разгледах една изложба на открито.
— Но нали валеше?
— Организаторите бяха издигнали специални куполи над произведенията на изкуството.
— А как се придвижи от Лакшъри Тауърс до парка?
— Пеша.
Ив почувства, че главата й ще се пръсне от болка, но продължи разпита:
— Вървял си пеш под проливния дъжд, така ли?
— Да — едносрично отговори икономът и отпи от брендито си.
— Разговаря ли с някого? Срещна ли някой познат?
— Не.
— По дяволите — прошепна тя и машинално потърка слепоочията си. — Къде беше снощи в дванайсет?
— Ив… — Смразяващият й поглед накара Рурк да замлъкне.
— Не се бъркай в работата ми, Рурк. Не ми пречи да изпълнявам задълженията си. Съмърсет, беше ли вчера около полунощ в „Грийн Шамрок“?
— Бях си в леглото и четях книга.
— Каква е връзката ти с Шон Конрой?
Икономът рязко остави чашата си на бюрото и се втренчи в Рурк през рамото й.
— Познавам го от Дъблин, но не съм го виждал дълги години, откакто беше момченце. Да разбирам ли, че и той е мъртъв?
— Някой, който се е представил за служител на Рурк, го е подмамил в една необитавана къща, собственост на съпруга ми, приковал го е към пода и го е рязал парченце по парченце, като го е оставил да умре от кръвоизлив. — Тя забеляза потресеното лице на Съмърсет и доволно кимна — целта й беше да го шокира. — Ако не си осигуриш солидно алиби, което да потвърдя, ще се наложи да те подложа на официален разпит.
— Нямам алиби.
— Гледай да измислиш нещо, защото утре сутринта в осем те искам в полицейското управление.
Той я погледна и в очите му се четеше горчивина.
— Ще ви достави огромно удоволствие да ме разпитате, нали?
— Отдавна чакам щастието да ми се усмихне, но никога не съм вярвала, че ще те разпитвам като главен заподозрян в извършване на две жестоки убийства. Почти не се смущавам от факта, че утре до обяд медиите ще разтръбят за връзката ти с Рурк. — Тя се извърна и тръгна към вратата, разделяща двата кабинета.
— Ив — промълви Рурк. — Трябва да поговорим.
— Не сега. — Затръшна вратата, сетне включи заключващия механизъм.
— Вече е решила, че съм виновен. — Този път Съмърсет отпи голяма глътка от брендито си.
— Грешиш. — Рурк, който изпитваше едновременно гняв и съжаление към съпругата си, се втренчи в стената, разделяща го от нея. — Решила е, че няма друг избор, освен да открие истината, като събере необходимата информация. — Погледна иконома право в очите и добави: — Цялата информация.
— Това само ще влоши положението.
— Ив има право да научи всичко.
Съмърсет остави чашата си, изпъна рамене и произнесе с леден тон:
— Разбирам… на кого от двама ни си верен.
— Нима? — промърмори Рурк, когато икономът излезе. — Сигурен ли си?
Ив прекара нощта в кабинета си и почти не мигна. Изобщо не я беше грижа, че съпругът й ще приеме поведението й за признак на дребнавост, за обикновен каприз. Трябваше да остане сама, за да размисли. Много преди осем вече беше в управлението. Опита се да изяде кифлата си, която беше по-твърда и по-безвкусна от картон, и да изпие кафето, наподобяващо кална вода, сетне изпрати съобщение на Пийбоди да я чака в помещението за разпити.
Когато Ив влезе в стаичката, чиито стени бяха облицовани с плочки, а на прозореца имаше решетка, сътрудничката й вече беше там и проверяваше апаратурата за запис.
— Навярно имаме заподозрян?
— Да. — Ив наля кана вода от устройството за дестилиране. — Предпочитам да го запазим в тайна до приключване на разпита.
— Добре, но кой… — Пийбоди смаяно замълча, когато в помещението влязоха Рурк и Съмърсет, придружавани от униформен полицай. Очите й се стрелнаха към Ив и се разшириха от удивление.
— Свободен сте, полицай. — Ив кимна на униформения. — Рурк, моля те да почакаш отвън или в канцеларията ми.
— Моят служител има право на защитник.
— Но ти не си адвокат.
— Никъде не е казано, че защитникът непременно трябва да бъде адвокат.
— Поведението ти усложнява положението — през зъби процеди тя.
— Възможно е. — Рурк седна и се облегна на масата. Елегантното му облекло рязко контрастираше с мизерната обстановка.
Ив се обърна към Съмърсет, като внимателно подбираше думите си:
— Необходим ти е адвокат, не приятел.
— Мразя адвокатите почти колкото мразя ченгетата. — Икономът също седна и машинално подръпна панталоните си, за да не се развалят идеалните им ръбове.
Тя едва се въздържа да не заскубе косата си и вместо това пъхна ръце в джобовете си.