— Сигурен съм, че давате мило и драго да ме изпратите в затвора.
— В момента ми се иска точно това. — Тя се обърна и се опита да се овладее. Страхуваше се гневът да не надделее над разума й. — Призна, че си познавал Томас Бренън. Какви бяха взаимоотношенията ви, докато живеехте в Дъблин?
— Беше само един от мнозината младежи и девойки, които познавах.
— Какво ще кажеш за Шон Конрой?
— Същото се отнася и за него.
— Кога за последен път си бил в „Грийн Шамрок“?
— Никога не съм посещавал подобно заведение.
— Навярно не си знаел, че Шон Конрой работи там.
— Точно така. Дори не подозирах, че е напуснал Ирландия.
Тя изчака секунда преди да зададе следващия си въпрос:
— Може би твърдиш, че повече от дванайсет години не си разговарял с него.
— Да, лейтенант.
— Познавал си двете жертви, бил си в сградата на Бренън в деня на убийството му, засега нямаш алиби за времето, по което са извършени двете престъпления, и очакваш да повярвам, че си невинен.
Той студено я изгледа и заяви:
— Според мен вярвате само на онова, което ви харесва.
— Слушай, затъваш все по-дълбоко! — гневно възкликна тя, извади значката, която беше намерила в нощното шкафче на Шон Конрой и я хвърли на масата. — Какво означава това?
— Нямам представа.
— Католик ли си?
— Какво? О, не, унитарианец съм, но общо взето не съм много религиозен.
— Разбираш ли от електроника?
— Моля?
„Нямам избор“ — помисли си тя и зададе следващия си въпрос без да погледне към Рурк:
— Какви са служебните ти задължения?
— От най-различен характер.
— Случвало ли се е да приемеш или да изпратиш съобщение?
— Естествено.
— Следователно знаеш, че шефът ти притежава свръхмодерна апаратура за комуникации.
— Да, най-добрата на Земята и на останалите планети — гордо заяви икономът.
— Умееш ли да боравиш с нея?
— Да.
— Достатъчно опитен ли си да прикриеш източника, от който се предава дадено съобщение?
— Разбира се… — Той рязко замълча и стисна зъби, сетне добави: — Но не ми се е случвало да го правя.
— Обичаш ли гатанките, Съмърсет?
— Понякога ми доставят удоволствие.
— Смяташ ли се за търпелив човек?
Той учудено повдигна вежди.
— Да.
Ив кимна и му обърна гръб. В стомаха й сякаш беше заседнала ледена буца. Разтърка уморените си от безсънната нощ очи и си каза, че е имала основание да се тревожи.
— Дъщеря ти е била убита преди да навърши двайсет години… — заяви тя без да се обръща. Съмърсет не й отговори и дори престана да диша, но мъката му беше толкова осезателна, че въздухът сякаш натежа. — Сегашният ти работодател неволно е станал причина за смъртта й.
— Той… — Икономът се изкашля. Ив забеляза, че ръцете му са свити в юмруци. — Не беше по негова вина.
— Девойката е била изтезавана, изнасилена и убита, за да бъде даден урок на Рурк. Престъпниците са искали да му причинят болка и тя е била нещо като… оръдие за отмъщение, нали?
Задавен от мъка, Съмърсет мълчеше. Отговори едва след няколко секунди:
— Дъщеря ми беше убита от чудовища, които са се опиянявали от невинността й. — Струва ми се, че вие най-добре разбирате от тези неща, лейтенант.
Ив се обърна, лицето й беше безизразно, но думите му я бяха накарали да изтръпне, защото й бяха напомнили за кошмарното й детство.
— Слушай, Съмърсет, питам се дали си достатъчно умен и търпелив, та да чакаш толкова много години, докато си отмъстиш. Спечелил си доверието на Рурк, който е споделял с теб всички лични и професионални тайни, после най-безскрупулно си използвал информацията, за да ме накараш да повярвам, че съпругът ми е убиец.
Икономът скочи на крака и възкликна:
— Как се осмелявате да ме наричате безскрупулен, след като спекулирате със смъртта на една невинна девойка? Какво право имате да обвинявате съпруга си за злощастната й съдба? Та те бяха още деца! Деца! На драго сърце бих прекарал остатъка от живота си в затвора, стига да накарам Рурк да разбере колко сте безсърдечна.
— Съмърсет, престани. — Рурк сложи ръка на рамото му, сетне погледна Ив право в очите: — Позволи му да се поуспокои.
— Добре. Разпитът се прекъсва по настояване на защитника на заподозрения. Край на записа.
— Моля те, седни — промълви Рурк без да сваля ръка от рамото на иконома.
— Всички ченгета си приличат. — Гласът на Съмърсет трепереше от сподавени чувства. — Само се фукат със значките си и заплашват, а в гърдите им има камък, вместо сърце.
— Ще видим дали си прав — промърмори Рурк без да откъсва поглед от жена си. — Лейтенант, искам да разговарям с теб насаме и разговорът ни да не бъде записван.