Мики Спилейн
Отмъщението е мое
Глава 1
Той беше мъртъв. Лежеше на пода в пижамата си, мозъкът му бе разпръснат но целия килим, а моят пистолет по някакъв странен начин се бе оказал в ръката му. Разтривах лицето си в безуспешен опит да прогоня мъглата, която се бе загнездила в ума ми, но ченгетата не ми позволяваха да сторя това. Един от тях държеше ръката ми и ме обсипваше с въпроси, от които болките в главата се засилваха още повече, а другият ме удряше с влажен пешкир, докато не почувствах, че всеки момент ще се разцепя на две.
— По дяволите, престанете! — едва изговорих аз. При тези думи единият от тях се захили и ме блъсна обратно на леглото.
Не можех да мисля, не можех да си спомня нищо, в мен бушуваше горещ поток, готов всеки момент да изригне. Виждах само мъртвия момък в средата на стаята и пистолета си. Моя пистолет! Някой ме сграбчи за ръката и ме изправи, въпросите започнаха отново. Това беше повече, отколкото можех да понеса. Ритнах го с все сила в слабините. Дебелакът в панамената шапка изчезна от полезрението ми и започна да мучи, сгънат вероятно като джобно ножче. Може би съм се засмял… не знам. Във всеки случай нещо издаде дрезгави, пресекнали звуци.
— Ще му дам да разбере на това копеле — закани се някой, но преди да може да направи каквото и да било, вратата се отвори и появата на новия човек прекъсна всякакви разговори, с изключение на мученето, и аз разбрах, че Пат беше пристигнал. Гласът му съвсем не звучеше приятелски.
— Намери кога да се натряскаш!… Някой докосвал ли е този човек?
Никой не отговори. Дебелакът в панамената шапка се бе проснал в креслото и самотно стенеше.
— Той ме ритна. Кучият му син ме ритна… точно тук.
— Така беше, капитане — обади се другият глас. — Маршал тъкмо го разпитваше, когато той го изрита в ташаците.
Пат изръмжа някакъв отговор и се наведе към мен.
— Добре, Майк, ставай. Хайде, надигай си задника.
Ръката му ме прихвана през кръста и ме изправи под прав ъгъл на ръба на леглото.
— По дяволите, чувствам се като въшка — простенах аз.
— Страхувам се, че ще се почувстваш още по-зле. — Той взе мокрия пешкир и ми го подаде. — Избърши си лицето. Изглеждаш ужасно.
Поех пешкира в ръцете си и зарових нос в него. Част от облаците започнаха да се разсейват и постепенно изчезнаха. Когато престанах да треперя, бях изправен на крака и почти изтикан в банята. Студените игли на душа се впиха в кожата ми и скоро стигнах до осъзнаването на факта, че съм човешко същество, а не душа, рееща се в свободен полет някъде из космическото пространство. Стоях колкото можах да издържа, затворих сам кранчето на душа и излязох от банята. Междувременно Пат успя да напъха една чаша горещо кафе в ръцете ми и практически я изля в гърлото ми. Опитах се да му се ухиля над ръба на чашата, но в усмивката ми нямаше нищо забавно. Още по-малко забавни нотки имаше в тона на Пат.
Думите му излязоха навън като отвратено ръмжене.
— Свършвай с комедиите, Майк. Този път се натресе в огромна каша. Какъв дявол се е вселил в теб? За бога, трябва ли всеки път, когато се измъкваш от дълбокото, за теб да бъде прикачена и някоя дама?
— Тя не беше дама, Пат.
— Добре де, беше само едно момиче и аз го знам. Но въпреки това нямаш извинение.
Казах нещо мръсно. Езикът ми все още бе подпухнал и не можех да артикулирам правилно звуците, но той разбра какво имах предвид. Повторих го два пъти, докато се уверих, че беше наясно с намеренията ми.
— Я си затваряй устата — каза ми той. — Не си първият, на когото това се случва. Какво да нравя — да те удрям през зъбите с факта, че беше правил любов с жена, която бе убита, докато накрая не разбереш, че не можеш да помръднеш планината от мястото й?
— Глупости! Те бяха двама.
— Добре, забрави за това. Знаеш ли какво лежи в другата стая?
— Разбира се, труп.
— Точно така, труп. Просто така си лежи. И двамата сте в един и същ хотел, но единият от вас е мъртъв. В ръцете му се намира твоят пистолет, а пък ти си пиян. Какво ще кажеш за това?
— Застрелях го. Тъкмо се канех да си лягам и реших да го застрелям, защото иначе нямаше да заспя.
Този път Пат беше този, който изрече някаква мръсна дума.
— Престани да ме будалкаш, Майк. Искам да разбера какво точно се е случило.
Посочих с пръст към съседната стая.
— Откъде се появиха тези биячи?
— Полицаи са, Майк. Полицаи като мен и искат да знаят същите неща, както и аз. Към три часа семейството от съседния апартамент чуло нещо подобно на изстрел. Помислили, че е някакъв шум от улицата, докато тази сутрин прислужницата не влязла в апартамента и не видяла мъжа на пода. Изтичала веднага навън и се обадила на ченгетата. Това е. Сега ми кажи какво стана.