Можех да чуя как моливът му дращеше по хартията.
— Дай ми само няколко часа. Ще се заема лично с това и ще пусна цялата банда навън да събират подробности. Къде мога да те намеря?
Помислих малко, след това казах:
— Опитай в Грийнууд Хотел. Това е малка дупка на една странична улица по линията на Осемдесетте. Там не задават излишни въпроси.
— Дадено! Ще се видим по-късно.
Сложих слушалката на мястото й и започнах да си пробивам път обратно към столчето си през тълпата в бара. Шапката ми висеше закачена на една лампа на стената, а мястото ми беше заето от някакъв юнак, който използваше рестото ми, за да се налива с бира.
Въпреки това не се ядосах. Беше Пат.
Барманът сложи още една бира и се самообслужи от рестото ми.
— Как са нещата, чедо? — казах аз.
Пат се обърна бавно и ме погледна сякаш ме виждаше за първи път в живота си. Очите му бяха мрачни, а около устата му се бяха изписали дълбоки бръчки. Изглеждаше уморен и загрижен.
— Да отидем в задната стаичка, Майк. Искам да седнем и поговорим на спокойствие.
Пресуших бирата си и взех една пълна бутилка за сепарето. Когато хвърлих пакета Лъки на масата, Пат отрицателно поклати глава и почака да запаля.
— Как ме откри? — попитах го аз.
Никакъв отговор. Вместо това той измъкна една от собствените си цигари — много нежно, но въпреки това с огромно напрежение. Нямаше намерение да се шегува.
— Какво става, Майк?
— Какво имаш предвид?
— Знаеш какво. — Той протегна ръце на масата и приближи лице до моето, без да сваля поглед от очите ми.
— Майк, този път нямам намерение да се превъзбуждам. Няма да позволя и да ме лишаваш от сън. Аз съм полицейски служител, или най-малкото се предполага, че съм такъв. Точно сега смятам да се отнасям към случая като към нещо сериозно и подозирам, че ти знаеш повече неща, отколкото аз. Задавам ти въпроси, на които трябва да отговориш. Какво става?
Димът влезе в очите ми и аз ги присвих така, че почти престанах да виждам.
— Да предположим, че ти кажа, че Честър Уилър е бил убит.
— Тогава ще попитам как, а след това кой.
— Не знам как и не знам кой.
— Тогава защо, Майк? Защо смяташ, че това е убийство?
— От моя пистолет е било стреляно два пъти, ето защо.
Той удари масата с кокалчетата на пръстите си.
— По дяволите, Майк, престани да си играеш. Приятели сме, но ми е омръзнало да ме будалкаш. На теб постоянно ти мирише на убийство там, където няма и помен от такова, а след това се оказва, че е било именно убийство. Играй честно.
— Не съм ли го правил досега?
— С недомлъвки. Засмях се кисело.
— Два изстрела от оня патлак. Това не е ли достатъчно?
— Не и за мен. Само с това ли разполагаш? Кимнах и дръпнах от цигарата.
Лицето на Пат като че ли започна да се разведрява и той бавно издуха дима от гърдите си. Дори се усмихна леко.
— Предполагах, че е точно така. Доволен съм, че не вдигнах предварително пара.
Изплюх цигарата на масата.
— Сега пък ти ме ядосваш. За какво намекваш?
— За прецедентите, Майк. Говоря за минали самоубийства.
— И какво толкова има в тях?
— Много често ние намираме самоубиеца с куршум в главата. Стаята, в която се е застрелял, просто е превърната в решето от куршумите, ако ми е позволено да се възползвам от това клише. С други думи, те в действителност отклоняват пистолета от целта, но все пак натискат спусъка. Постъпват така, докато им издържат нервите, и тогава или се застрелват, или пък се отказват. Повечето от тях не могат да се оправят с автоматично оръжие и първо пристрелват пистолета, за да са сигурни но какъв начин действа.
— И според теб това превръща случая на Уилър в едно стопроцентово убийство, така ли?
Той се ухили при вида на раздразнението, което очевидно се бе изписало на лицето ми.
— Не съвсем. Когато ти ме изненада със съобщението си за това, че винаги държиш пистолета си зареден догоре, аз бях готов да се взривя и веднага изпратих няколко експерта да проследят маршрута на Уилър през последните дни и те откриха един негов бизнес партньор, с когото той е бил един ден преди смъртта си. Твърдеше, че Уилър е бил необикновено разстроен и е споменавал няколко пъти за самоубийство. По всяка вероятност бизнесът му е бил на най-долното равнище.
— Кой е бил този приятел?
— Производител на пазарски чанти, казва се Емил Пери. Е, добре, ако имаш някакви оплаквания, можеш да ме посетиш когато пожелаеш, но повече не ме плаши, о’кей?
— Разбира се — изсъсках аз. — Все още не си ми казал как ме откри.
— Установих телефонния номер, от който ми се обади, приятелю гражданин. Звънеше ми от бар и предположих, че ще се задържиш там. Отидох и в хотела, за да проверя историята ти. И… е, наистина намерих дупката от куршума в матрака.