— Предполагам, че си намерил също и куршума.
— Разбира се, че го намерихме. Както и гилзата. — Седях настръхнал и в очакване. — Бяха в коридора, където нарочно си ги изпуснал. Престани да придаваш на всичко елемент на мистериозност само за да ме заинтересуваш от случая.
— Ах ти, кютук такъв!
— Престани да се ядосваш, Майк. Хотелското ченге ми каза всичко.
Бях се изправил и го гледах право в лицето. Чувствах как ядът ми се стича направо в обувките.
— Мислех, че си по-умен, Пат. Пън такъв!
Този път той ми намигна.
— Без повече игрички, Майк, разбрахме ли се?
Ухили ми се и ме остави прав и загледан в гърба му. Сега пък съм му играел игрички. Ново двайсет!
Мисля, че съм започнал да псувам с все сила, защото една двойка пияници очевидно бяха чули техните дропли да се оплакват и започнаха да ме сиктердосват. Но като видяха свирепата ми физиономия, посъветваха дамите да си затварят човките и продължиха кротко да си пийват.
Добре, бях си го заслужил. Опитах се да играя хитро, но Пат ме надхитри. Сигурно аз бях пънът. Може би Уилър се е самоубил. Може би се е върнал от моргата и се е опитал да подхвърли куршума и гилзата.
Аз не бях правил подобни опити. Вдигнах си пакета с цигарите и излязох на улицата за глътка свеж въздух, който не беше кондензиран с проблеми. След няколко дълбоки вдишвания се почувствах по-добре.
На ъгъла на улицата една аптека се бе освободила от обичайните си посетители и аз преминах покрай щандовете с козметика към телефонните кабини в края на помещението. Извадих телефонния справочник на Манхатън и започнах да го прелиствам. Когато свърших, направих същото и със справочника на Бруклин. И там не научих нищо, така че взех телефонния справочник на Бронкс и открих някакъв Емил Пери, който живееше в един от най-добрите райони на общината.
В единайсет и десет паркирах пред една старинна семейна къща от червени тухли и угасих двигателя. Колата пред мен беше нов кадилак луксозно изпълнение, на чиито странични врати със староанглийски букви бяха изписани инициалите Е.П.
На вратата на къщата имаше чукче от мед, украсено със същите инициали, но не можах да го използвах. Бях вдигнал чукчето, когато случайно хвърлих поглед през прозореца. Ако мъжът, когото видях, беше Емил Пери, то той беше едър и дебел, с цяло състояние, закачено на вратовръзката му под формата на игла, накичена като великденска елха с диаманти, и сияещо по пръстите му. Говореше на някого, който не можеше да се види, и облизваше нервно устните си след всяка дума.
Би трябвало да видите това лице. Беше уплашено до смърт.
Пуснах внимателно чукчето и се скрих в сянката на дърветата. Когато погледнах часовника си, бяха минали десет минути и все още нищо не се бе случило. През храстите виждах прозореца и камбанарията на дебелия мъж. Той не беше мръднал от мястото си. Продължих да чакам и след няколко минути входната врата се отвори и оттам излезе един момък. Зад него нямаше осветление, така че не можех да видя физиономията му, докато той не се озова срещу мен. След това пуснах една мръсна усмивчица и мислено пратих Пат да пасе трева.
Момъкът, който излезе от къщата, имаше само едно име — Рейни. Той беше от коравите негодници с досие, дебело като прасе по Нова година, и се занимаваше с всякакъв вид работа, която изискваше силна ръка.
Почаках Рейни да се изниже надолу но улицата и да влезе в колата си. Когато тя се отдалечи с приглушен рев, аз се намъкнах в собствената си бричка и запалих двигателя.
Нямаше нужда да се срещам с мистър Пери. Поне тази нощ. Нямаше къде да иде. Завих обратно в края на улицата и се върнах на главната магистрала, която водеше към Манхатън. Когато малко след полунощ стигнах до Грийнууд Хотел, нощният администратор ми показа с жест регистрационната книга, взе парите предварително и ми връчи ключовете от стаята. С извратеното си чувство за хумор съдбата отново ме настъпваше по опашката. Стаята беше № 402.
Ако на следващия ден в нея се окажеше някой труп, това със сигурност щеше да бъде моят.
Сънувах, че се намирам в окопа с плащ-палатката над главата си, за да ме прикрие от проливния дъжд. Момчето в съседната траншея ме викаше но име, докато очите ми не се отвориха и ръката ми автоматично не посегна към пушката. Нямаше никаква пушка, но гласът беше истински. Идваше от коридора. Дръпнах одеялото встрани, скочих и зашляпах с боси крака към вратата.
Джо се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си.
— Дръжки — изръмжа той. — Помислих, че си мъртъв.