— Недей да казваш тази дума. Тази нощ съм сам. Намери ли нещо?
Той захвърли шапката си в креслото и седна на нея.
— Да, намерих. Във всеки случай повечето неща. В хотела не бяха много услужливи, особено след ченгетата, които току-що си бяха отишли. Какво си им направил?
— Сложих им конска муха под опашката. Сега почтеният капитан от отдела за убийства, моят скъп приятел, когото би трябвало да познаваш по-отблизо, мисли, че съм му изиграл номер само за да си направя майтап с него. Дори ме подозира, че съм подхвърлил някои тривиални доказателства.
— Наистина ли си го направил?
— Твърде е възможно. Разбира се, откъде мога да знам кое е доказателство и кое не? В края на краищата, какво значение има всичко това, след като става дума за самоубийство?
Джо кимна вежливо.
— Да — каза той.
Наблюдавах го, докато се ровеше из джобовете си за оръфаните си записки. Измъкна ги с върха на пръстите си.
— Ако те накарам да си платиш за това, което направих, ще трябва да се простиш с два бона. Шест човека не спаха заради теб, трима провалиха срещите си, а един без малко да се разведе с жена си. Тя иска той да ме напусне. И за какво, ако смея да попитам?
— Да наистина, за какво? — повторих аз. Джо продължи:
— Този Уилър, изглежда, е бил доста порядъчен човек. Разпитахме тук и там и успяхме да установим маршрута му през последните дни. Помни обаче, че трябваше да го направим за няколко часа, така че не очаквай от мен отчет за това какво е правил всяка минута.
Регистрирал се е в хотела веднага след пристигането си, тоест преди осем дена. Сутрин обикновено е посещавал фирмите за търговия на едро. Оставял е обичайните си поръчки за стоки, които е трябвало да бъдат доставени в магазина му. Нито едно от тези посещения не може да бъде преценено като необикновено.
Но има някои неща, които могат да се окажат от значение. Телеграфирал в у дома си, в Калъмбъс, на човек на име Тед Лий, като го е помолил да му изпрати телеграфически пет хиляди долара. Получил ги е един час по-късно, предполагам, за да направи някои специални покупки.
Успяхме да си съставим доста бегла представа за това как е прекарвал вечерите си. Няколко пъти се е връщал в хотела си леко пиян. Една вечер е присъствал на модно ревю, представящо моделите за следващата година. Ревюто е било последвано от коктейл и той вероятно е бил един от мъжете, които са помогнали на няколко пийнали манекенки да слязат с асансьора и са ги настанили в таксита.
Започнах да се хиля:
— Манекенки ли? Той поклати глава.
— Недей да мислиш за това — каза ми той. — Не е било парти с мръсно шоу за десерт.
— Добре де, продължавай.
— Оттогава той периодично е влизал и излизал от хотела и всеки път е изглеждал малко загрижен. Вечерта се е регистрирал с теб и на следващата сутрин е бил намерен мъртъв. Хотелът е чист. Това е.
Той помълча секунда и повтори:
— Това е, казах.
— Чух те.
— И какво?
— Джо, ти си един въшлив детектив.
Той ми хвърли безразличен поглед, примесен с лека доза учудване.
— Аз съм бил въшлив детектив! Ти си без разрешително, а аз съм бил въшливият детектив! Това е много странен начин да ми благодариш за труда, който положих. Знаеш ли, че съм открил повече липсващи личности, отколкото косми имаш на главата си, и…
— Някога да си застрелвал някого, Джо?
Лицето му пребледня и пръстите му с труд измъкнаха цигарата от устата му.
— Веднъж го направих.
— Хареса ли ти?
— Не. — Той облиза внезапно пресъхналите си устни. — Виж какво, Майк… това момче, Уилър… ти си бил там. Самоубил се е, така ли?
— Аха. И някой му е помогнал.
Чух го от няколко крачки разстояние как преглъща.
— Ъ-ь-ъ… ще имаш ли повече нужда от мен?
— Не. Благодаря ти много, Джо. Остави бележките си на леглото.
Няколкото листа паднаха на леглото и чух как вратата се затваря внимателно. Седнах на облегалката на креслото и започнах да прехвърлям из главата си всички възможни варианти. Един от тях съдържаше в себе си убийство.
Някъде се криеше причина за убийство, достатъчно значима, за да накара убиеца да го прикрие като самоубийство. Причината наистина трябваше да бъде голяма, за да стигнат до убийство. Дори по-голяма, след като е трябвало да прикрият убийството. Въпреки това начинът, по който бе станало всичко, ми изглеждаше твърде забавен. Аз бях единственият, който можеше да докаже убийството. Някъде убиецът си мислеше, че е много умен. Дяволски умен. Може би смяташе, че липсата на една въшлива гилза в пълнителя няма да бъде забелязана.
Продължавах да мисля за това и постепенно се вкиснах. Бях огорчен два пъти. Първия път се изложих, защото убиецът ме беше помислил за някой пияница. Кой, по дяволите, си е мислел, че съм бил аз — евтино ченге от предградията, което носи патлак само за ефект? Да не е смятал, че съм някакъв простак с гладък мозък, който е толкова тъп, че ще остави нещата както са си?