След това бях ядосан пак, защото именно моят приятел беше умрял. Моят приятел, а не нечий друг. Човекът, който беше щастлив да ме види дори след пет години. Момчето, което беше от същата страна на фронтовата линия и бе способен да даде всичко, което има, за да спаси врата на някое шибано копеле, така че след пет години това копеле да може да го убие.
Трябваше да напомня на Пат за армията. Трябваше да му освежа паметта с факта, че армията означаваше оръжие, и без значение какъв си, след подготвителния курс ти си способен да боравиш с огнестрелно оръжие по всяко време. Честър Уилър може наистина да е опитал да се самоубие. Макар че е по-вероятно да е пробвал да стреля по някого, или пък някой е стрелял по него. В едно нещо обаче бях сигурен: Чет знаеше всичко за автоматичните пистолети и ако е имал намерение да се застреля, едва ли е трябвало да прави пробни изстрели, за да се убеди, че пистолетът е в ред.
Претърколих се в леглото и се завих презглава с одеялото. Трябваше да се наспя.
Глава 3
Стоях на ъгъла на Трийсет и трета улица и проверявах адреса от бележките на Джо. Номерът, който ми трябваше, се намираше по средата на квартала, — едно старо здание, ремонтирано неотдавна по такъв начин, че да отговаря на изискванията на по-претенциозната клиентела. Докато разглеждах указателя, една група от прелестни млади създания, стиснали под ръка кутии за шапки, минаха покрай мен към асансьора и аз ги последвах. Бяха манекенки, но умовете им не бяха заети с работата. Говореха само за ядене. Не ги обвинявах ни най-малко. Долу бяха развили мускули от много ходене, но съдейки по горните етажи, бе трудно да се каже дали влизат или излизат, ако не бяха изкуствените им бюстове. Приятни за гледане, но едва ли бих позволил на някоя от тях да влезе в леглото ми.
Асансьорът спря на осмия етаж и дамите излязоха. Те тръгнаха към края на коридора и влязоха през една остъклена врата, на която пишеше „Агенция Антон Липсек“. Последната ме видя, че идвам, и задържа вратата отворена.
Офисът, ако това въобще беше офис, беше обзаведен разкошно. Тапетите бяха в леки пастелни тонове, а таванът проблясваше в бледосиньо и създаваше впечатлението за тропическо звездно небе. Оригинални фотографии в рамки на манекенки, намиращи се във всичко възможно — от тесни джинси до блестящи лимузини, — обикаляха стените в два реда. От приемната излизаха три врати и на всяка от тях бе написано „Вход забранен“, а секретарката, обградена от тълпа гърдести машинописки, пазеше входа към кабинета на шефа.
Загасих цигарата си в един пепелник и се ухилих на секретарката. В гласа й се чувстваше насилена учтивост, а очите й бяха направо нахални.
— Да?
— Преди няколко дена Колуей Мърчандайзинг Къмпани даваха прием. Няколко манекенки от вашата агенция участваха в модното ревю същата вечер. Бих желал да се срещна с някои от тях… най-малкото с една от тях. Как може да се уреди това?
Тя почука с молива си но бюрото. Три дразнещи къси почуквания. Очевидно всичко бе стара история за нея.
— Как трябва да разбирам това — като бизнес или като… лично проучване, сър?
Надвесих се над ръба на бюрото и я наградих с една от най-мръсните си усмивки.
— Може би и двете, рожбо, но съм сигурен, че не е едно нещо — не е твоя работа.
— О!… О! — възкликна тя. — Антон, тоест мистър Липсек, сам се грижи за подобни ангажименти. Аз ще му се обадя.
Ръцете й политнаха към селектора и заиграха по клавишите. Може би смяташе, че ще я ухапя, защото не сваляше поглед от лицето ми. Когато селекторът излая нещо, тя го изключи и каза, че може да вляза. Този път й се усмихнах мило, като се постарах да не си показвам зъбите.
— Шегувах се, сладур.
Тя отново каза „О!“ и не ми повярва. Името Антон Липсек беше изписано със златни букви на вратата, а под него се мъдреше думата „Управител“. Явно той приемаше сериозно положението си. Бюрото му представляваше обла конструкция, забутана в ъгъла и отрупана с фотографии и скици. Останалата стая бе заета от стативи, табла и полузавършени скици. В момента управляваше.
Обектът на управление се оказа едно младо момиче, облечено толкова, колкото да не се каже, че е съвсем голо, и разположено сред куп стойки, така че фотоапаратът да заснеме по-голямата част от нищото, което носеше, и по-малката част от това, което демонстрираше. Най-малкото така ми изглеждаше на мен.