Подсвирнах тихо.
— Мно-о-го мило!
— Твърде много кожа — каза той, без дори да се обръща.
Манекенката се опита да надзърне през блясъка на прожекторите, които той беше насочил към нея.
— Кой е този?
Антон й прошътка да мълчи, с ръце на нежната й гола кожа, придавайки професионални очертания на тялото й. Когато момичето зае нужната поза, той отстъпи към фотоапарата, даде сигнал и полуголата нимфа позволи на някаква призрачна усмивка да заиграе по устните й. Чу се едва доловимо прещракване и манекенката се превърна отново в човек.
Някой ден трябваше да ме направят управител.
Антон изключи прожекторите и завъртя глава към мен.
— А, да. С какво мога да ви бъда полезен, сър?
Той беше строен слаб мъж с вежди, които се сключваха над носа му, остра малка козя брадичка, която се мърдаше, когато говореше.
— Интересувам се от една манекенка, която работи тук.
Веждите полетяха нагоре като щори на прозорец.
— Това е молба, която получаваме доста често. Да, доста често.
— Не харесвам манекенките — признах откровено аз. — Много са плоски.
Антон беше започнал да ме гледа удивено, когато тя се показа иззад стойките с прожекторите. Този път към нищожното й облекло бяха прибавени чифт обувки.
— Не говорите за мен, нали? — От устата й стърчеше една незапалена цигара. — Имате ли огънче?
Поднесох запалена клечка кибрит под носа й, наблюдавайки как устните й засмукват цигарата, докато я палеше.
— Не, рожбо, ти си изключение — казах аз. Тя се ухили и издуха дима право в лицето ми. Антон се изкашля учтиво.
— Познавате ли манекенката, за която споменахте?
— Не. Знам само, че е била на партито, давано от Колуей Мърчандайзинг онази вечер.
— Разбирам. Мисля, че там присъстваха няколко от нашите млади лейди. Мис Рийвс отговаряше за това. Ще си направите ли труда да я видите?
— Да, разбира се.
Момичето издуха още една струя дим към мен и миглите й ми казаха: „Здравей, аз съм твоя.“
— Никога ли не носите дрехи? — попитах я аз.
— Не и ако мога да помогна с нещо. Но понякога се оправям и с тях.
— Точно това искам и аз.
— Какво?
— Да те оправя.
Антон се захили и леко я плесна отзад.
— Стига толкова. Ако нямате нищо против, сър, оттук. — Ръката му сочеше към вратата в дъното на стаята. — Тези млади лейди понякога излизат от контрол. Чувствам, че бих могъл…
— Да, и аз бих могъл.
Той се разсмя още веднъж и отвори вратата.
Чух, че ме представя, но не разбрах какво казва, защото умът ми бе погълнат единствено от жената зад бюрото. Някои жени са красиви, други имат тела, които те карат да забравиш за красотата; жената тук имаше и двете. Лицето й излъчваше някаква свръхестествена нежност, сякаш някой майстор художник се бе постарал да усъвършенства самата природа. Косите й бяха късо подстригани по последната мода — светлокафяви коси, които обграждаха като с ореол лицето й. Кожата й имаше цвят на сметана, спускаше се в гладки линии надолу към шията и се разливаше по здравите, широки рамене. Имаше гърдите на младостта — високи, възбуждащи, напиращи към деколтето на бялата жарсена блузка, бунтуващи се срещу необходимостта да бъдат потискани.
Тя стана и ми протегна ръка, която се плъзна в моята в топло и приятно ръкостискане. Гласът й притежаваше дълбоки, вибриращи нотки, когато се представи, но аз бях толкова ядосан от това, че подгъвът на полата й падаше прекалено ниско, че не успях да разбера как се казва. Когато отново седна в креслото си и кръстоса крака, аз прекратих мълчаливия си протест срещу дългите дрехи, защото видях колко възбуждащо мило те можеха да прилепват до закръглените бедра, които повече подканваха, отколкото се криеха под полата. Едва тогава успях да различа името й на табелката на бюрото, която гласеше: ЮНОНА РИЙВС.
Юнона — кралицата на боговете и богините. Добре беше наречена.
Предложи ми едно питие от някаква кана в барчето и аз приех. Беше нещо сладко и парфюмирано, което съблазнително проблясваше в чашата с високо столче.
Заговорихме. Гласът ми автоматично превключи на мръсна интонация, след това стана вежлив. Сякаш това беше нещо, което не зависеше от мен. Може да сме говорили цял час, но може и да е било само минути.
Но ние говорехме и тя съзнателно правеше такива неща с тялото си, сякаш аз бях висшият тест за нейните способности като жена. Усмихваше се, защото схващаше прекрасно, че едва ли имах представа за това, което казвах или как реагирах.
Тя отпи от питието си и остави чашата на бюрото. Тъмнолакираните й нокти контрастираха с блясъка на изискания кристал. Гласът й ме върна към настоящето.