Момъкът си помисли, че това е много забавно. Направи същия номер с пет долара, като остави вятърът да ги издуха от ръката му надолу по улицата.
— Сега разбираш ли какво имах предвид? — попита Кони.
Имах силното желание да изритам копелето.
— Да, разбирам.
Последвахме двойката на около пет крачки разстояние. Момъкът говореше с акцента на Средния Запад, а дамата се опитваше да пунтира бруклинския жаргон. Тя продължаваше да го стиска за ръката и от време на време го награждаваше с продължителни странични погледи, които, изглежда, много му харесваха. Тази нощ той се бе превъплътил в ролята на крал.
Свиха в някакъв бар, който беше възможно най-вмирисаният от всички на улицата. Вонята, излизаща от него, можеше да се усети през два квартала, както и ревът от гърлени гласове. Табелката на вратата гласеше: „Кръчмата на Нийл“.
Типовете вътре вече се бяха разбеснели. Пълна колекция от посинели очи и избити зъби. Бяха пълни с въшки и бълхи, а речникът им не познаваше никакви ограничения. Две стари проститутки се бяха хванали за косите заради един шегобиец, който едва успяваше да се крепи на столчето пред бара.
Това, което ме ядоса най-много, бяха типовете, които наблюдаваха тази сцена. Те бяха дори по-лоши. Смятаха, че представлението беше чудесно и като че ли специално създадено за тях. Туристи. Въшливи, фрашкани с пари туристи, които мислеха, че е много забавно да сриташ някого наоколо. Толкова бях вбесен, че едва говорех. Келнерът изломоти нещо и ни поведе към една маса в задното помещение, на която се тълпяха цяла дузина нехранимайковци. От двата вида.
Всички си прекарваха добре времето. Четяха мръсните изрази, изтипосани на стените, или пък си разказваха неприлични истории. Лесно можеше да се види взаимната изгода. Тълпата, която живееше тук, се наливаше с евтиното уиски на заведението, за да привлече вниманието на любопитните туристи, докато същото евтино уиски излизаше на туристите през носа, но въпреки това те смятаха, че удоволствието си струва.
Сигурно им беше забавно.
Кони се усмихна на две момичета, които познаваше, и едното от тях се доближи до нас. Не си дадох труда да стана, когато ни представиха. Момичето се казваше Кейт и беше с тълпата туристи.
— За първи път си тук, нали така, Кони? — попита тя.
— За първи… и последен — отговори тя. — Ужасно вони.
Смехът на Кейт прозвуча като счупен хлопатар.
— О, нямаме намерение да се задържаме тук. Момчетата искат да похарчат малко пари, така че ще се отбием и в страноприемницата. Искате ли да дойдете с нас?
Кони ме погледна въпросително. Помръднах глава колкото да разбере, че съм съгласен.
— Добре, Кейт, ще дойдем.
— Прекрасно, присъединете се към нас и се запознайте с бандата. Останалите ще пристигнат малко по-късно. Искаха да видят всички забележителности, включително и — тя се изкикоти — домовете, където… нали знаеш? — и отново се изкикоти.
Кони направи гримаса на отвращение, а аз изръмжах.
Трябваше да станем и да се запознаем с компанията. Ако Кони не беше с мен, те сигурно щяха да ме третират като част от обстановката. Но това щеше да продължи само минута, защото няколко дебели мутри щяха да целунат стената. Момчетата се казваха съответно Джоузеф, Ендрю, Хомир, Мартин и Реймънд — и нито един прякор. Всичките имаха меки ръце, големи диаманти, силен смях, тлъсти портфейли и прекрасни жени. Тоест всички, с изключение на Хомир. Той беше дошъл със секретарката си, която не беше толкова хубава, колкото се гласеше, желаеше или беше способна да бъде. Тя беше негова любовница и не си правеше никакви илюзии.
Хареса ми най-много. А също и на Кони.
Докато стисках до посиняване ръце, Кони беше успяла да седне и да поръча няколко питиета. Чухме няколко мръсни вица, след това Ендрю се разприказва високо за това колко хубаво сме щели да си прекараме на други места. Останалите се съгласиха с него, така че те събраха скъпоценните си камъни и излязохме. Мартин даде на келнера десет долара бакшиш, които той явно не заслужаваше, и обезумялото от щастие момче се кланяше чак до вратата.
Кони не знаеше пътя, така че ги последвахме. Момичетата водеха. На два пъти трябваше да прекрачваме през пияници и веднъж влязохме в някакъв изкоп, за да избегнем уличното сбиване. Трябваше да си останат в изкопа, където им беше мястото. Бях толкова побеснял, че едва си отварях устата и Кони потърка буза в рамото, ми в знак на съчувствие.