Страноприемницата Бауъри Ин се намираше встрани от основната линия на заведенията. Това беше невзрачна постройка с наполовина заковани с дъски прозорци, оплюти от мухи стъкла и с външния вид на нещо, което отдавна е трябвало да бъде разрушено.
Но така изглеждаше само отвън. Първото нещо, което човек забелязваше, като влезеше вътре, беше миризмата. Нямаше я. Миришеше си просто на бар. Масите и стойката на бара бяха нарочно състарени с дупки от дървесни червеи и следи от цигари, които бяха толкова истински, колкото и типовете наоколо. Може би другите не го виждаха, но аз веднага го забелязах.
Кони направи недоволна гримаса.
— Значи това било страноприемницата, за която толкова много говореха.
Едва можех да я чувам от шума в заведението. Всички сновяха насам-натам и си разменяха шумни приветствия, а дамите пищяха като прасета на заколение. Дебелите тумбаци стояха по-назад и се усмихваха самодоволно. Когато врявата стихна и се превърна в нормален шумов фон, всички си предадоха палтата и шапките на някакъв едноок пират зад преградата, който предвидливо беше оставил кутия пред себе си, за да събира бакшишите.
Докато Кони приветстваше двойка нежни създания от нейния офис, аз се промъкнах към бара за една бира. Изпитвах ужасна нужда от нея. Освен това тя ми даде възможност да се огледам наоколо. Долу, в края на помещението, се намираше тясна врата, която висеше на една панта. На нея беше залепен някакъв календар, който хлопаше като крило на ранена птица всеки път, когато вратата се отваряше.
Правеше го доста често, защото през вратата се изнизваше неспирен поток от типове, облечени във вечерни костюми и смокинги с накачени безценни джунджурии по вратовръзките си.
Кони се беше изправила в центъра на залата и ме търсеше с поглед. Видя ме, че опустошавам поредната халба бира, и се запъти към мен.
— Това е само преддверието, Майк. Да влезем вътре, където са истинските веселби. Поне така казват.
— Дадено, бейби, имам огромна нужда от забавления.
Взех я под ръка и се наредих накрая на процесията, която се бе насочила към вратата на една панта с провисналия календар на нея.
Малко е да се каже, че бяхме изненадани. Бяхме направо поразени. Вратата с календара беше само първата. Тя водеше към стая с олющени стени и трябваше да се затвори, преди да се отвори следващата врата. Едната панта си беше чиста илюзия. На вътрешната каса имаше две здрави панти, които бяха старателно скрити. Стаята беше звуконепроницаема и представляваше връзката между външното помещение и истинския бар, който, може да ми повярвате, беше нещо фантастично.
Стотици хиляди бяха отишли за построяването на това заведение и стотици хиляди се намираха в портфейлите на мъжете, които седяха пред стойката, украсена с хром и никел, или пък в изящно подредените кресла покрай стените. Светлините бяха намалени до минимум и петното от прожектора следеше една съвършено гола дама, която правеше обратен стриптийз. Това, че беше гола, не беше нищо особено, но начинът, по който се обличаше, бе нещо, което си струваше да се види. Когато завърши номера си, тя излезе от петното на прожектора и седна до един полуплешив джентълмен, който беше дяволски поласкан, че звездата, която току-що бе съзерцавал на сцената, сега се намира до него. Веднага поръча шампанско.
Сега разбрах защо заведението е толкова популярно. Стените бяха украсени с цели редици фотографии — стотици модели в различни фази на събличане и обличане. Някои бяха автентични, други — изрязани от списания. Но всички бяха посветени с някакъв вид любов на един-единствен момък, наречен Клайд.
Кони и аз се чукнахме и се захванах да разглеждам снимките.
— Ти там ли си?
— Може би. Искаш ли да се поогледаме наоколо?
— Не. Повече ми харесваш, когато седиш тук и мога да те съзерцавам на живо.
На сцената се появи оркестър и музикантите започнаха да заемат местата си зад стойките. Хомир се извини, заобиколи масата и покани Кони на един танц. Останахме коляно до коляно с любовницата му, докато тя не започна сладострастно да гледа към пода и едва не ме помоли да я обладая направо там.
Не обичам да танцувам, но тя настояваше. Танцуваше толкова силно притисната, че имах чувството, че се намира зад мен. Имаше отвратителния навик да си вади езика и да облизва с него ушите ми. А Хомир се забавляваше.
След час партито беше в разгара си. В единайсет и половина заведението беше толкова тъпкано, че човек не можеше да чува дори собствените си мисли. Ендрю отново започна да говори за харчене на нари и едно от момичетата изквича, че наоколо имало много възможности за пръскане на нари, стига само момчетата да имали достатъчно спортен хъз. Един от тях стана и започна преговори с келнера, който изчезна и веднага се появи обратно, измърмори няколко думи и кимна към страничната ниша, прикрита със завеса.