— Започва се, рожбо — обадих се аз.
Кони изкриви недоумяващо устни.
— Не те разбирам, Майк.
— По дяволите, това е все същият стар трик. Имат игрални маси в задната стая. Раздават го тайнствено, за да изглежда всичко благоприлично.
— Наистина ли?
— Ще видиш.
Станахме и тръгнахме по посока на завесата. Наближаваше връхната точка на забавлението. Започнах отново да мисля за Честър Уилър, питайки се дали е предприел същото пътешествие. Имал е нужда от пет бона. Защо ли? За да играе или за откуп? В дъното на рулетката човек лесно можеше да загуби цялото си състояние. Самоубийство? Защо да се самоубива заради пет бона? Нямало е нужда дори и да се разплаща. Достатъчно е било да каже една дума на нужното ченге и те щяха да разпердушинят това място за нула време, така че спокойно можеше да забрави за дълговете си.
Едно от момичетата случайно погледна през рамо и изкрещя:
— О, Клайд е тук! Здрасти, Клайд! Клайд… как си?
Кльощавият момък в смокинг обърна студената си усмивка към нея и махна с ръка, след което довърши обиколката на масите. Усетих, че устата ми се изкривява в мръсна усмивка, и казах на Кони да продължи напред.
Тръгнах към Клайд.
— Проклет да съм, ако това не е старият ми авер Динки — казах аз.
Клайд се беше навел над една маса и гърбът му моментално се втвърди, но не прекъсна разговора си, докато не се приготви за предстоящата схватка. Напъхах една Лъки между устните си и я запалих точно когато светлините започнаха да угасват една след друга и прожекторът закова жадното си око върху още едно голо момиче, танцуващо на сцената.
Едва тогава Клайд обърна рибешките си очи към мен.
— Какво правиш тук, шмекер?
— Същото се питах и аз.
— Достатъчно дълго беше тук. Изчезвай!
В стойката му все още се чувстваше напрежение. Той поднови разходката си между масите, като раздаваше усмивки наляво и надясно. Когато стигна до стойката на бара, пред него изникна една бутилка и той си наля едно малко уиски.
Издухах облак дим в лицето му.
— Добре си се обзавел.
Очите му бяха станали стъклени от омраза.
— Може би не си ме чул добре.
— Чух те, Динк, само че не съм като твоите момчета, които са готови да си съдерат задника от бягане само като ти чуят гласа.
— Какво искаш?
Издухах още малко дим към него и той се дръпна настрани.
— Искам да задоволя любопитството си, Динк. Да, именно това искам да направя. Последния път, когато те видях, ти беше в инвалидна количка и полагаше клетва в съда. Имаше куршум в крака си. Аз го инсталирах там, нали помниш? Закле се, че не си бил този, който е шофирал колата на избягалия убиец, но куршумът в крака ти те изкара лъжец. Прекара добре в затвора, нали?
Той не отговори нищо.
— Сигурно си изминал дълъг път, рожбо. Както виждам, повече не се занимаваш с шофиране на коли. Да не си се захванал с убийства?
Горната му устна се разкриви от злоба и той демонстрира няколко зъба в благородно облекло.
— Вестниците казват, че повече не носиш оръжие, Хамър. Това не е много добре за теб. Махни се от пътя ми.
Накани се да надигне питието към устата си, но аз го изблъсках по лакътя и течността се изплиска в лицето му, което стана бяло като на мъртвец.
— Успокой се, Динки. Не позволявай на ченгетата да те спипат. Ще поогледам наоколо, преди да си тръгна.
Моят стар приятел Динки Уилямс, който неизвестно защо наричаше себе си Клайд, вече посягаше към телефона за вътрешна връзка на края на бара, когато го оставих сам.
За да пресека помещението, трябваше да мина покрай осветеното от прожектора пространство и ми трябваше поне минута, за да открия завесата във внезапно обкръжилата ме тъмнина. Зад нея имаше още една врата. Заключена. Почуках няколко пъти и неизбежната шпионка оживя. През нея можех да видя чифт очи, разположени над нос, по средата на който преминаваше дълбок белег.
Отначало си помислих, че няма да ме пусне, но след това ключалката прещрака и вратата се открехна леко.
Понякога предупреждението започва да свети като червен сигнал в главата ти. Някакво чисто рефлекторно действие те кара да се отстраниш от мястото си, преди главата ти да е сцепена на две. Вдигнах ръка навреме, за да предпазя черепа си от по-дълбоки повреждания, и нещо се стовари върху кокалчетата ми, като изкара гърлен рев от устата ми.
Продължих да се движа, внезапно се гмурнах и се претърколих, така че се оказах но гръб с вдигнати крака и се зазяпах в грозната физиономия на някакъв свръхразмерен дебил, който тъкмо се канеше да използва вдигнатата над главата си палка. Човекът си имаше крака, но не мислеше достатъчно бързо, за да стигне до мен още докато бях легнал.