— Добре, добре, какво каза тя? — Пресуших бързо чашата и я плъзнах по стойката на бара.
— Всъщност… нищо. Твоят приятел й е помогнал да вземе такси и след това я изпратил до вкъщи. В действителност я изнесъл на ръце до апартамента й и я сложил в леглото с дрехите, обувките и всичко останало. Изглежда, е бил истински джентълмен.
— По дяволите — възкликнах аз, — по дяволите всичко!
Пръстите на Джун намериха ръката ми на медния обков на бара и усмивката й се смени с напрегната загриженост.
— Майк, моля те! Не е чак толкова лошо. Да не би да си очаквал нещо друго?
Изпсувах под мустак — нещо мръсно, което не можех да сдържам повече в себе си.
— Предполагам, че не. Само дето отново трябва да се катеря по дървото. Благодаря ти, Джун.
Тя се наклони към мен и главата ми се завъртя от аромата на парфюма й, който можеше да накара всеки мъж да полудее. Имаше сиви очи. Дълбоки, сиви очи. Дълбоки и изпълнени със симпатия. Очи, които можеха да говорят.
— Ще дойдеш ли утре все пак?
Не можех да кажа не. Не исках. Кимнах и устните ми изръмжаха нещо, което не беше под контрола ми на съзнанието ми. Ръцете ми се бяха свили в железни юмруци и нарязаната кожа по кокалчетата ми започна да боли.
— Ще дойда — казах аз.
Отново изпитах същото странно чувство. Не можех да разбера какво беше то, не знаех дори как да го оценя.
Едно пръстче почука по рамото ми и Кони каза:
— Омръзна ми да се покривам, Майк. Здравей, Джун.
Олимп бе озарен от нова усмивка.
— Може ли да си тръгваме вече? — попита Кони. Смъкнах се от столчето и погледнах към богинята.
Този път не си стиснахме ръце. Очите й ми казаха всичко.
— Лека нощ, Джун.
— Лека нощ, Майк.
Антон Липсек се върна и кимна на двама ни за сбогом. Взех Кони под ръка и се запътихме към вратата. Джоузеф, Мартин, Ендрю и Реймънд ни извикаха да се присъединим към партито, но си затвориха устата, като видяха израза на лицето ми. Един от тях измърмори:
— Какво ли пък се е вкиснал този?
Шегобиецът със смачканата физиономия вече го нямаше на стола, където го бях оставил. Още две момчета пазеха крепостта и нямаше нужда да бъда Айнщайн, за да се досетя какво правеха там. Чакаха мен. Високият космат момък беше негодникът, с когото вече си бяхме разменили визитните картички. Очевидно бе получил пълна представа за юмруците ми, защото от притеснение започна да облизва устните си. Другият беше чистак нов. Нямаше и двайсет и две.
Погледнаха към Кони, като се чудеха как да я отстранят от полесражението, така че да нямаше свидетел на това, което се канеха да направят. Познатият негодник си облиза отново устните и потърка доволно ръце.
— Чакахме те, Хамър.
Недоносчето сигурно бе изхвърлено от театралната академия. Той си сложи едно зловещо лице, показа венците на зъбите си и се отдели от стената, като се опитваше да разкърши рамене под вечерното сако.
— Значи ти си Майк Хамър. Не ми изглеждаш толкова як.
Ръката ми започна да си играе с копчетата на сакото. Палката в празния кобур се очертаваше ясно под него и изглеждаше доста истински.
— Винаги има един начин да разбереш това, синко — казах аз.
Когато момчето облиза устните си, по брадичката му потече струйка пот. Кони тръгна пред мен и отвори вратата. Минах покрай двамата и те дори не помръднаха. Не бе далеч времето, когато щяха да си загубят работата.
В първото помещение нямаше нито една свободна маса. Представлението бе завършило и дансингът беше претъпкан като рибна консерва. Последните туристи се забавляваха кой както може, без да пестят парите си. Огледах морето от глави, търсейки Клайд. Динки Уилямс се бе променил неимоверно. Но го нямаше. Взехме си нещата от гардероба и хвърлих десет цента в кутията за бакшиши. Гардеробиерът изпсува мръсно и аз му отвърнах със същото.
Думите, които използвахме, не бяха нещо странно за предното помещение на Бауъри Ин, така че никоя глава не се обърна към нас, с изключение на две от бара. Едната принадлежеше на Клайд. Показах с палец зад гърба си.
— Имаш въшливи помощници, Динк.
Лицето му отново бе станало мъртвешки бледо.
Дори не погледнах към мацето.
Беше Велда.
Глава 5
Седях в голямото кожено кресло в офиса, когато Велда пъхна ключа в ключалката. Бе облечена в рокля, която я караше да изглежда като милион долара. Дългите й като на мъж черни коси отразяваха светлината на утринните лъчи, които проникваха през прозореца, и аз си помислих, че от всички красавици на света, аз имах най-голямата точно под носа ми. Тогава тя ме видя и каза: