— Ха!
— Така е.
— Какво знаеш, Майк?
— Много малко неща, старче. Не след дълго ще знам повече и веднага ще ти предам достатъчно информация, за да можеш да я оглозгаш. Не мога да допусна, че престижът ти е пострадал от тирадата на окръжния прокурор.
— Размина ми се.
— Добре. Тази вечер ще ти се обадя, за да ти съобщя някои подробности. Междувременно можеш да потърсиш данни за местонахождението на един бивш гангстер, наречен Рейни.
— Познавам го.
— Така ли?
— Бяхме го спипали при опит за въоръжен грабеж и му лепнахме съответното обвинение преди известно време. Потърпевшият обаче не можа да се яви в съда и той беше освободен. Наричаше себе си организатор на битки.
— Уличен жаргон — казах кисело аз.
— Може би. Беше фрашкан с мангизи, но живееше в една стая в Бауъри Ин.
— Къде, Пат?
Очите ми светнаха и Пат се захили.
— В Бауъри. Защо?
— Интересна дума. Постоянно я чувам в последно време. Виж дали не можеш да установиш къде именно се намира Рейни сега.
Пат почука с цигарата по масата.
— Нищо ли не си скрил?
— Казах ти всичко, приятел. Няма да се откажа. Любопитен съм обаче да узная едно нещо. Кой те накара да промениш мнението си за случая Уилър?
Пат се ухили през зъби.
— Ти. Никога не съм смятал, че си способен да преследваш сенки. Казах, че този път няма да позволя да ме ядосаш, но не можах да се сдържа. Когато стигнах в офиса, треперех от яд като хлапе, което са задържали за първи път, и реших да сляза и хвърля един поглед на тялото. Повиках няколко експерта и макар по тялото да бяха останали малко белези, се оформи мнението, че преди да си е теглил куршума, Уилър е станал жертва на насилствени действия.
— Едва ли се е защитавал много. Беше доста поркан.
— Наистина не го е правел — каза Пат, — но все пак по тялото са останали характерни белези. Между другото, Майк… куршумът и гилзата, които намерихме в коридора, наистина ли не бяха твое дело?
Засмях се горчиво.
— Нали ти казах веднъж? Не. Някой е имал дупка в джоба си.
Той кимна замислено.
— Ще проверя отново в хотела. Убиецът трябва да е бил или посетител, или някой, който е бил регистриран там. Много лошо, че не си заключил вратата.
— Ключалката едва ли щеше да спре убиеца — възразих аз. — Разполагал е с много време и е можел да вдига колкото си иска шум. Повечето от регистрираните в хотела са били или полуглухи, или отдавна заспали, когато е прозвучал изстрелът. Това е старо здание с дебели стени, които идеално поглъщат шума.
Пат взе сметката и остави един долар на масата.
— Ще се свържеш с мен тази вечер, нали?
— Можеш да бъдеш сигурен. Ще се видим по-късно… и кажи на окръжния прокурор, че съм питал за него.
Трябваха ми петнайсет минути, за да стигна до Чедуик Хотел. Представляваше импозантно здание, което оставяше у наблюдателя впечатлението за някакво скрито достойнство. Това впечатление обаче моментално изчезна още щом влязох във фоайето. Администраторката на рецепцията бе от типа на грижовните майки, но стигаше само да си отвори устата и от нея започваха да излизат такива мръсотии, които те караха да мислиш за други неща. Казах й, че искам да видя Марион Лестър, и тя дори не си даде труда да ме попита кой съм или пък да съобщи за мен.
— Стая 312 — каза ми тя, — и се качвай внимателно по стълбите. Скърцат.
Изкачих се внимателно по стълбите, но въпреки това те заскърцаха неудържимо. Почуках на вратата на стая 312, почаках малко и отново почуках. На третия път чух да се разнася шум от влачещи се по пода чехли и вратата се отвори толкова, колкото да видя чифт огромни сини очи, накъдрена коса и сатенено боди, прикрепено леко на рамото. Преди да може да ми зададе какъвто и да било въпрос, аз я атакувах:
— Здравей, Марион. Джун каза да се срещна с теб.
Огромните очи се отвориха още по-широко, а вратата извървя половината от останалия път. Затворих я зад себе си и постъпих като джентълмен. Известно е, че те си свалят шапката, когато разговарят с дами. Марион облиза устните си и прочисти гърлото си.
— Аз… току-що станах.
— Виждам. Имала си тежка нощ?
— Не…
Тя ме поведе през миниатюрния коридор към още по-миниатюрната всекидневна и ме покани да седна. Седнах.
— Толкова е рано… — констатира тя. — Ако нямате нищо против, ще се облека.
Казах й, че нямам нищо против и тя изчезна в спалнята, започна да отваря чекмеджета и да се рови из шкафовете. Не беше като другите момичета, които познавах. Върна се след пет минути. Този път бе облякла костюм и ролките бяха изчезнали от косата й. Малко грим — и очите й вече не изглеждаха толкова огромни.
Седна грациозно в едно странично кресло и посегна към цигарите в сребърната кутия.