— За какво искате да ме видите, мистър…
— Майк Хамър. Наричай ме просто Майк. — Драснах клечка кибрит в нокътя си и я поднесох към цигарата й. — Каза ли ти Джун за мен?
Марион кимна и от ноздрите й се появиха две струйки близнаци дим. Гласът й леко потрепваше и тя отново облиза устни.
— Да. Вие… сте бил с мистър Уилър, когато той е… умрял.
— Точно така. Стана под носа ми, но аз бях твърде пиян и не можах да разбера нищо.
— Страхувам се, че мога да ви кажа малко неща, Майк.
— Разкажи ми за онази нощ. Това е достатъчно.
— Джун не ви ли каза?
— Да, но искам да го чуя и от теб.
Тя дръпна дълбоко от цигарата и я угаси в пепелника.
— Той ме доведе вкъщи. Бях пийнала малко повече и се чувствах малко замаяна. Мисля, че беше с мен в таксито по едно време. Наистина не мога да си спомня всичко точно…
— Продължавай.
— Трябва да съм изключила напълно, защото следващото нещо, което си спомням, бе, че се събудих в леглото си напълно облечена и прическата ми беше в ужасно състояние. По-късно научих, че е посегнал на себе си, и, честно казано, бях много разстроена.
— И това ли е всичко?
— Това е всичко.
Много лошо, помислих си аз. Тя можеше да завърти главата на всеки, стига само да пожелаеше. Това също беше много лошо.
Марион почака да види какво ще кажа по-нататък и тъй като все още беше рано, я попитах:
— Разкажи ми всичко отначало. Имам предвид ревюто и така нататък.
Тя приглади косата си с опакото на дланта си и се загледа в тавана.
— Колуей Мърчандайзинг Къмпани направиха резервациите чрез мис Рийвс… Джун. Тя…
— Джун ли се грижи обикновено за тези подробности?
— Не, не винаги. Понякога нещата се уреждат чрез Антон. Виждате ли, Джун е наистина много важна личност. Тя установява всички контакти и е достатъчно убедителна, за да осигури добри поръчки за агенцията.
— Мога да разбера защо — признах аз и се ухилих. Тя ми се усмихна.
— Нашата агенция е може би най-изисканата в града. Манекенките са добре платени и се търсят много повече, отколкото другите, и всичко това благодарение на мис Рийвс. Едно нейно обаждане е равносилно на позвъняване от най-големите филмови студиа. Всъщност тя успя да вреди някои от нашите момичета направо на сцената в Холивуд.
— Да се върнем на ревюто — напомних й аз.
— Да… обадиха се от компанията и Джун веднага ни извести. Трябваше да се свържем с Колуей Мърчандайзинг, за да подберат дрехите, които щяхме да демонстрираме, и да ги пробваме предварително. Това отне повече от два часа. Един от управителите ни заведе на вечерята, където седнахме за малко и един час преди ревюто излязохме да се преоблечем. Самото ревю не траеше повече от петнайсет минути. Преоблякохме се отново във всекидневните си дрехи и се смесихме с тълпата. По това време бяха сервирали вече питиетата и аз успях да изпия едно-две в повече.
— Как се срещнахте с Уилър?
— Мисля, че беше точно когато се канех да си тръгвам. Не можех да стигна до асансьора. Той се оказа до мен и ми помогна да сляза до фоайето, а след това спря едно такси и ме качи в него. Останалото вече ви казах.
Пак никакъв резултат.
Станах ядосан от креслото и взех шапката си под мишница.
— Благодаря ти, рожбо. Не можа да ми кажеш нищо важно, но все пак ти благодаря. Сега можеш да се върнеш в леглото.
— Съжалявам, че не можах да ви помогна.
— О, все пак малко ми помогна. Сега поне знам къде да не търся. Може би пак ще се видим.
Тя тръгна пред мен към вратата и я задържа отворена.
— Може би — отговори тя. — Надявам се, че следващия път това ще бъде при по-приятни обстоятелства.
Стиснахме си ръце и в този момент челото й се намръщи.
— Между другото, Джун спомена, че там е имало и репортери. Надявам се…
— Те с нищо не могат да помогнат, докато нещата стоят по този начин. Можеш да забравиш за тях.
— Сега се чувствам по-добре. Довиждане, мистър Хамър.
— До скоро, рожбо. Ще се видим.
Смотах се зад волана на колата и започнах да правя гримаси на насрещно движещите се коли. Всичко започна с каша и кашата ставаше все по-голяма.
Убийствата не стават просто така. Не и тези убийства, които остават толкова добре покрити, че няма дори и свободен край, за който да се заловиш.
По дяволите, къде ли беше този свободен край? Трябваше да има такъв! Дали пък не беше заради пари? Отмъщение? Развилнели се страсти? Защо, по дяволите, такова мило момче като Уилър Честър е трябвало да умре? Вонящите малки плъхове като Клайд си живуркаха и правеха каквото си искат, а хората като Честър трябваше да умират!
Все още прехвърлях из главата си всички възможни причини за убийството, когато паркирах на улицата със семейните къщи в Бронкс. Големият кадилак беше пред входа и отдалеч можех да забележа староанглийските Е.П., инкрустирани в злато на вратата. Извадих ключа от стартера и тръгнах по обозначения с флагчета път, който извиваше между храстите.