Лицето му отново посиня и той изключи още преди да съм затворил вратата. Да върви по дяволите. Този път можеше и сам да си налее вода.
Глава 6
Небето се бе покрило с облаци. Беше застудяло. Минаващите от време на време коли, които идваха от града, носеха снежни шапки на покривите си. Свих към един ресторант на ъгъла и си поръчах две горещи кафета, за да изгонят студа от костите ми, след това се покатерих обратно в колата и пресякох града по посока на апартамента си, където си взех палтото и ръкавиците. Когато отново излязох на улицата, във въздуха кръжаха снежни парцали, които залепваха по стените на сградите.
Към дванайсет и петнайсет открих свободен паркинг и стая, която можех да наема. Веднага щом се регистрирах, оставих ключовете на рецепцията, взех едно такси и дадох на шофьора адреса на агенцията на Антон Липсек, която се намираше на Трийсет и трета улица. Може би щях да измъкна поне нещо този ден, който се очертаваше като съвършено безполезен.
Този път милата секретарка с киселата усмивка не задаваше въпроси.
— Мис Рийвс, ако обичате — казах й аз и тя посегна към селектора. Гласът, който се чу оттам, беше тих и вибриращ, оцветен с обертоновете на удоволствието. Не трябваше да ми казват, че ме очаква.
Боговете на Олимп можеха да се гордеят с кралицата си. Тя беше като видение на съвършенството в роклята си с дълги ръкави, прекосяваща стаята, за да ме посрещне. Само да не бяха проклетите дрехи, които носеше. Те скриваха всичко съществено и оставяха въображението ти да запълва празните места. Тя предлагаше като образци ръцете и лицето си, но това бяха експонати, които те караха да я съблечеш с очи и до почувстваш топлото тяло на богинята. Походката й беше като радостна песен, а от очите й надничаше дяволът. Стиснахме си ръце и краткият допир изпрати сигнали на тръпнеща нега до всички части на тялото ми.
— Толкова се радвам, че дойде, Майк.
— Нали ти казах, че ще дойда.
Роклята й бе закопчана догоре, а на врата си имаше златен медальон, украсен със смарагди. Погледнах го на светлината и той засия със зеленикав блясък. Подсвирнах. Бижуто сигурно струваше цяло състояние.
— Харесва ли ти?
— Някаква си скала.
— Обичам прекрасните неща — каза тя.
— И аз.
Джун обърна глава, усмивка на задоволство ме ослепи за момент, след това изчезна. Дяволът в очите й също се беше наситил и тя тръгна към бюрото си.
Когато сивкавата светлина от прозореца обля мекия овал на косите й и ги превърна в златни, сърцето ми започна да се удря с все сила в гръдния ми кош, който всеки миг можеше да се разцепи.
В устата си усещах неприятен привкус.
Вътрешностите ми се бяха свили на топка и проклетата музика започна отново да звучи в главата ми. Сега вече знаех какво означаваше това чувство, което заставяше гърба ми да се покрива с мравки. Сега разбирах защо Джун ме принуждаваше де се протегна и да я сграбча в прегръдките си.
Тя ми напомняше за едно друго момиче.
Момиче, което познавах преди много време.
Момиче, което смятах, че съм изхвърлил от съзнанието си и че съм го забравил напълно, защото дивата омраза, която изпитвах към нея, нямаше равна на себе си. Тя беше блондинка — жълтокоса, златокоса блондинка. Бе мъртва и именно аз бях причината за това. Убих я, защото го исках, но тя не желаеше да си стои мъртва в паметта ми.
Сведох поглед към ръцете си и видях, че направо се тресат, пръстите се бяха свили толкова силно, че ясно се очертаваха всяка вена и капиляр.
— Майк?…
Гласът бе различен. Принадлежеше на Джун и сега, когато вече знаех какво лежеше в основата на всичко, можех и да престана да треперя. Златото бе изчезнало от косите й.
Тя ми подаде палтото си да го държа, докато го обличаше. На шапката й имаше кожа от видра, същата като кожата на палтото.
— Отиваме да обядваме, нали?
— Не съм дошъл тук по работа.
Тя се засмя отново и се облегна леко на мен, докато слагаше ръкавиците си.
— За какво мислеше преди малко, Майк?
Не позволих да види лицето ми.
— За нищо.
— Не ми казваш истината.
— Знам.
Джун ме погледна през рамо. В очите й се четеше молба.
— Не е нещо… свързано с мен?
Издокарах една крива усмивка.
— Нищо свързано с теб, Джун. Просто мислех за нещо, за което не трябваше да мисля.
— Радвам се, Майк. Ти мразеше нещо и съвсем не исках това да съм аз. — Тя хвана ръката ми почти като момиченце и ме задърпа към вратата в другия край на стаята. — Не искам да те споделям с целия персонал на офиса.