Излязохме на ъгъла на коридора и аз натиснах бутона за повикване на асансьора. Докато чакахме, тя притисна ръката ми към себе си, знаейки, че не можех да не я погледна. Джун, богиня в кожено палто. Тя беше усъвършенстваният оригинал.
В тази кратка секунда, когато я погледнах, светлината премина през косите й и отрази отново блясъка на златото. В главата ми се разгоря адски огън, страшна болка прониза гърдите ми и аз усетих как името на Шарлота се опитва да си пробие път въпреки стиснатите ми устни. Милостиви Боже! Това ли означаваше да си спомняш неща, които никога не трябва да извикваш в паметта си? Това ли се случва, когато си спомняш жената, която си обичал и която безмилостно си застрелял? Отклоних очите си встрани, заковах с пръст бутона на стената и го държах там, без да откъсвам поглед от него, докато не чух скрибуцането на метал зад вратата.
Асансьорът спря и обслужващото го момче я поздрави като принцеса с приглушен от възбуда глас. Другите двама мъже в кабината се втренчиха в Джун, след това ми хвърлиха по един завистлив поглед. Тя, както изглежда, въздействаше на всички по един и същи начин.
Улицата бе покрита с хлъзгав килим от сняг, който се къдреше под напора на вятъра. Вдигнах яката на палтото си и се загледах надолу по улицата за такси.
— Няма нужда от такси, Майк — каза Джун. — Колата ми е зад ъгъла. — Тя извади от джоба на палтото си златна верижка с два ключа на нея. — Ето, ти ще караш.
Наведохме глави и тръгнахме към края на квартала. Вятърът вдигаше цели вихрушки около нас. Колата, която тя посочи, беше нов кадилак лимузина с всички екстри. Смятах, че такива има само на витрините на автомобилните салони. Задържах вратата отворена, докато тя влезе, затворих я и заобиколих колата от другата страна. Това нещо изглеждаше като живо.
Двигателят мъркаше като котарак под капака и нямаше търпение да се отлепи от бордюра, за да докаже пъргавината си.
— Накъде да карам, Джун? — попитах аз.
— В долната част на града има едно малко заведение, което открих преди няколко месеца. Предлагат най-добрите пържоли в света, ако си в състояние да им обърнеш внимание. Там, изглежда, обядват най-любопитните хора на земята… направо фантастични.
— Фантастични?
Смехът й беше нисък, одушевен с нотки на хумор.
— Това не е подходящата дума. Те са… как да кажа… доста необикновени. Наистина никога не съм виждала хора като тях. Но храната е прекрасна. Ще видиш. Карай по Бродуей и ще ти покажа как да стигнеш дотам.
Кимнах и подкарах към Стем. Чистачките на предното стъкло се движеха като метроном. Снегът ми създаваше определени затруднения, но затова пък трафикът не беше толкова оживен и само за минути бяхме в долната част на града. Джун се изправи в седалката и започна да гледа съсредоточено встрани. Намалих скоростта, за да може да види по-добре мястото, към което се бяхме запътили, и скоро тя залепи пръст в прозореца.
— Следващият квартал, Майк. Едно малко заведение точно на ъгъла.
Ухилих й се.
— Какво се каним да правим… разходка по бордеите ли? Или пък това заведение е на някой от онези негодници от Вилидж, които се прехвърлиха в горната част на града.
— Не е така. Храната наистина е превъзходна. — Очите й проблеснаха само веднъж, когато завихме към тротоара.
Ухилих се отново и тя каза:
— Държиш се така, сякаш всичко ти е известно. Да не би да си идвал вече тук?
— Само веднъж. Заведението беше гей кръчма и храната наистина беше добра. Не е чудно, че си срещнала толкова фантастични хора.
— Майк!
— Би трябвало да се навърташ насам малко по-често, жено. Живееш прекалено дълго много високо в небесата. Ако някой ме види, че влизам в тази кръчма, ще ме освиркат. Тоест… ако ме пуснат да вляза.
Тя се намръщи озадачено.
— Веднъж ме изхвърлиха през вратата — обясних аз. — Или най-малкото, бяха започнали да ме изхвърлят. Извиканите на помощ извикаха още помощ и някак си успяха да ме натирят по мътя ми. Бяха ми оскубали косите. Мили хора.
Джун прехапа устни в напразен опит да сдържи усмивката си.
— А аз казах на всичките си приятели къде могат да намерят вкусни пържоли! Като си помисля за това, разбирам защо някои от тях изглеждаха доста смутени, когато им споменавах това заведение за втори път.
— По дяволите, сигурно добре са се забавлявали. Хайде, нека да видим как живее третата част на света.
Тя изтръска снега от косите си и ме остави да й отворя вратата. Трябваше да минем през бара, за да стигнем до гардероба, и аз хвърлих един бърз поглед към бандата обесници по столчетата пред стойката. Може би десет чифта очи срещнаха моите в огледалото и се опитаха да ми се закачат, но резбата ми не беше подходяща. В края на бара седеше една теменужка и се прилагаше всички усилия да свали един момък, но той беше прекалено пиян, за да забелязва каквото и да било. Теменужката реши да се откаже от явно недоходната работа, усмихна ми се съблазнително и се приближи към мен, за да получи два бързи удара по врата. Барманът беше също един от обратните и изглеждаше много смутен, че бях с дама.