Тя очевидно искаше да я помоля да удължим този ден и да не го прекъсваме точно сега, но аз не можех да си позволя да мисля за подобна възможност. Джун избута стола си назад и стана.
— Носът ми. Първо трябва да си напудря носа, Майк.
Наблюдавах я как се отдалечава от мен, наблюдавах танца на бедрата й и деликатния начин, по който тя успяваше да балансира на токовете си. Не бях единственият, който се занимаваше с подобни наблюдения. Едно момиче, което някакъв художник се бе постарал да изрисува от горе до долу с боя, се бе облегнало на стойката на сепарето зад мен. Очите й бяха твърди и горещи и следваха Джун на всяка стъпка от пътя й. Тя беше едно от онези същества с изразено мъжко начало, които израстваха в сумрака на така наречения естетски свят. Хвърли ми поглед, който ми казваше, че и аз съм участник в състезанието, и се втурна след Джун. След минута се върна обратно. Лицето й се бе изопнало в обидена гримаса и аз й подарих една мръсна усмивка. Някои жени може би щяха да отговорят на аспирациите й, но жени като Джун — никога.
Моят нос се оказа напудрен преди нейния и аз я зачаках пред вратата, след като изтропосах една седмична заплата на касиера.
Снегът, който беше почти престанал, сега започна да се сипе насериозно. Постоянен поток от коли се изливаше от деловата част на града. Хората бързаха да се приберат, преди да са затънали в преспите. Колата на Джун бе покрита със сняг. Трябваше ни два пъти повече време да се върнем в града, отколкото ни беше необходимо, за да стигнем до заведението.
Джун реши да не се връща в агенцията и ме помоли да карам по Ривърсайд Драйв. На една от най-модерните пресечки завих и карах до средата на улицата. Тя ми посочи едно сиво каменно здание, което стоеше рамо до рамо с други такива. Пред него се бе изпъчил портиер с униформа от златни ширити и наметало.
Джун се облегна назад и въздъхна.
— Пристигнахме.
— Да оставя ли колата тук?
— Можеш да я използваш, за да си свършиш работата.
— Не мога да си позволя да зареждам с бензин такава хала. По-добре е да взема такси.
Излязох и отворих вратата. Ширитената униформа се приближи и докосна с пръсти шапката си. Джун каза:
— Закарайте, ако обичате, колата ми в гаража.
Той взе ключовете.
— Разбира се, мис Рийвс.
Тя се обърна към мен с мила усмивка. Снегът се въртеше около нея и прилепваше по кожата на яката и шапката, като обрамчваше лицето й с проблясващо бяло.
— Ще се качиш ли за едно питие? Аз се колебаех.
— Само едно, Майк. След това ще те пусна да си ходиш.
— О’кей, бейби. Само едно, и не се опитвай да ги увеличаваш.
Апартаментът на Джун не беше пентхаус, но от него можеше да излезе добър Олимп. Макар и достатъчно голям, в него нямаше нищо излишно. Мебелите и тапетите бяха подбрани с голям вкус, цялата обстановка предразполагаше към спокоен, удобен живот.
Все още стоях с палтото и шапката си, докато тя приготвяше коктейлите, и съзерцавах грациозността на нейните движения. Необикновената симетрия на тяло й ме караше да изпитвам страстното желание да го докосвам и усещам под пръстите си. Очите ни се срещнаха в огледалото зад дивана и в тях се четеше едно и също нещо.
Тя се обърна с елегантно движение и протегна чашите. Гласът й отново бе станал нисък и дрезгав.
— Аз съм вече на трийсет години, Майк. Познавала съм много мъже. Имала съм и много мъже, но нито един от тях не съм желала истински. Някой ден, и това ще бъде скоро, ще те пожелая.
Гърбът ми внезапно изстина и лудата музика загърмя в главата ми, защото златото в косите й се бе появило отново. Столчето на чашата се счупи в ръката ми и разкървави дланта ми. Вратът ми се зачерви и усетих как по челото ми започнаха да се спускат струйки гореща пот.
Изместих се настрани, така че светлината да не пада върху косите й и златото да изчезне, прикривайки нездравата омраза, която извираше от паметта ми. Вдигнах счупената чаша и отпих.
Картината беше изпортена, картината, която трябваше да бъде прекрасна и желана, сега бе белязана от нещо, с което би трябвало да бъде свършено веднъж завинаги, но което постоянно се появяваше на бял свят.
Сложих парченцата стъкло на перваза на прозореца и тя промълви:
— Отново изглеждаш по същия начин, Майк.
Този път прогоних всички спомени от главата си. Погладих ръката й и прокарах пръсти по косата й, която блестеше като коприна.
— Някой ден ще ти разкажа за това, Джун. Не мога да не мисля за него, но трябва да знаеш, че няма нищо общо с теб.
— Разкажи ми го сега. Дръпнах я леко за ухото.
— Не.
— Защо?
— Защото!
Тя се нацупи, но очите й продължаваха да ме убеждават.