Не можех да й кажа, защото всяко нещо изискваше подходящо време и място, и макар времето и мястото да бяха подходящи, тя не беше човекът, на когото можех да го кажа. Аз бях само един смъртен. Един смъртен не разсъблича богиня и не може да иска от нея удовлетворение за очите, пръстите и тялото си.
Освен това може би истинската причина се криеше и на друго място. Може би тя ми напомняше за нещо друго, което никога нямаше да притежавам.
Никога.
— Коя е била тя, Майк? — попита бавно Джун. — Хубава ли беше?
Не можех да сдържам повече думите. Опитвах се, но те не ми се подчиняваха.
— Тя беше прекрасна. Беше най-разкошното същество, което някога е живяло на Земята, и аз я обичах. Но направи нещо ужасно и аз поех ролята на Бог. Аз бях и съдията, и съдебните заседатели и присъдата беше смърт. Застрелях я на място и когато тя умря, аз бях мъртъв също.
Джун не промълви и дума. Само очите й се движеха. Те омекнаха, предложиха ми се, опитвайки се да ме убедят, ме не съм мъртъв… не и за нея.
Запалих цигара и я напъхах в устата си, след това реших да си тръгна, преди очите й да са станали прекалено убедителни. Усещах как прогаряха дупки в гърба ми, защото и двамата знаехме, че ще се върна.
Юнона, богиня на домашното огнище и майчинството, кралица на боговете и богините. Защо не беше Венера, богиня на красотата и любовта? Джун беше кралица и не го желаеше.
Тя искаше да бъде просто жена.
Тъмнината се бе спуснала преждевременно, но отразените от белия сняг светлини правеха града да изглежда по-голям от всякога. Всяко здание, в което се помещаваха офиси, постоянно бълваше хора, които веднага щом се окажеха навън, вдигаха високо яките на палтата си. Включих се в потока от хора, които се притискаха до стените на зданията, като се стараеха да се предпазят от поривите на леденостудения вятър и намираха временно убежище в малките магазинчета.
Качих се в едно такси и останах в него, докато не се оказахме на Таймс Скуеър, след това излязох и се вмъкнах в един бар за една бърза бира.
Когато отново излязох на улицата, наоколо нямаше едно празно такси, така че започнах да се разхождам по Бродуей към Трийсет и трета улица. Всеки инч представляваше борба срещу снега и тълпата. Обувките ми бяха подгизнали, а по ръбовете на панталоните сякаш бе минала мокра ютия. Точно по средата на пътя светлините на светофара се смениха внезапно и колите, които завиваха зад ъгъла, принудиха пешеходците да се върнат обратно на тротоара.
Някой сигурно се бе подхлъзнал, защото се раздаде звън на счупено стъкло, последван от ужасен трясък, когато витрината на един магазин на ъгъла се срути на тротоара. Тези, които бяха успели да отскочат настрани, се оказаха притиснати от другите, които искаха да видят какво е станало. Едно ченге си проби път в мелето и застана пред витрината и аз се промъкнах през коридора, който се бе образувал след него.
Когато стигнах до Трийсет и трета, завих на изток с надеждата да открия такси, за да се добера до паркинга, където бях оставил бричката си, но реших да се откажа, защото това си беше безсмислена работа, и след като хвърлих още един безнадежден поглед но улицата, тръгнах пеша.
Бях стъпил на бордюра, за да се огледам, преди да пресека улицата, когато стъклото на витрината зад мен иззвънтя и се разпиля на хиляди малки парчета но земята. Този път никой не се бе спънал. Двигателят на някаква кола изръмжа и аз успях да видя само горната част на едно лице, което гледаше през задния прозорец на синия седан. За една дълга секунда преди да изчезне зад ъгъла, то се бе втренчило точно в мен.
Очите ми се присвиха и аз прехапах устни. Гласът ми прозвуча и няколко глави се обърнаха към мен.
— Два пъти в един и същи ден — казах аз, — точно на Бродуей. Мръсното му копеле, гадният му кучи син!
Не си спомням как стигнах до паркинга и как съм се промъкнал през оживения трафик. Сигурно съм нареждал нещо на висок глас, защото шофьорите на колите, които спираха до мен при червената светлина на светофара, ме поглеждаха и поклащаха загрижено глави, сякаш бях побъркан или нещо такова. Сигурно бях. Плашеше ме възможността да се превърна в нечия мишена, и то на най-оживената улица в света.
Що се отнася до първата витрина, смятах, че е чиста случайност. На втората, точно по средата, имаше дупка от куршум, която ясно успях да различа, преди стъклото да се пръсне по тротоара.
Зданието, в което наемах офис, имаше паркинг в подземието. Беше празен. Влязох вътре, завих към един ъгъл и заключих вратата на колата. Нощният пазач взе ключовете и ме помоли да се разпиша в регистрационната книга, преди да ми позволи да използвам служебния асансьор до моя етаж.