Когато излязох от асансьора, аз тръгнах по коридора, зяпайки в потъмнелите очи на празните офиси. Само зад една врата проблясваше светлина и това беше моят офис. Завъртях дръжката, езичето се прибра и вратата се отвори.
— Майк! — възкликна Велда. — Какво нравиш тук?
Прелетях като Халеевата комета покрай нея и се насочих към шкафа с документите. Издърпах най-долното чекмедже. Трябваше да бръкна много дълбоко зад редицата подредени пликове, за да стигна до това, което исках да извадя.
— Какво е станало, Майк?
Велда стоеше до мен прехапала устни. Очите й бяха фокусирани върху малкия 25-калибров автоматичен пистолет, който пъхах в джоба си.
— Никое копеле не може да ме застреля просто така — казах й аз. Гърлото ми беше сухо и дращеше.
— Кога?
— Точно сега. Няма и десет минути. Копелето го направи на открито. Знаеш ли какво означава това?
Лицето й за миг потъмня и в очите й се изписа животинска злоба.
— Да. Означава, че изведнъж си станал много важен за някого.
— Точно така. Толкова важен, че е трябвало да ме премахнат от пътя си.
Тя произнесе бавно думите, надявайки се, че ще мога да й отговоря.
— Видя ли… кой стреля?
— Видях само едно лице. По-точно половината от него. Съвсем недостатъчно, за да ти кажа кой е бил, с изключение на това, че беше мъж. Това лице ще опита още веднъж и когато това стане, ще го пръсна по дяволите.
— Бъди внимателен, Майк. Нямаш повече разрешително за носене на оръжие. Окръжният прокурор ще бъде истински щастлив, ако може да ти предяви обвинение по закона на Съливан.
Изправих се и се засмях.
— Законът трябва да защитава хората. Ако окръжният прокурор иска да ме опандизи, ще му дам да се разбере. Ще го замеря с конституцията право в лицето. Мисля, че едно от първите неща, които се казват там, гласи, че хората имат право да носят оръжие. Но може би те наистина ще се позоват на закона на Съливан и тогава ще трябва да се оправяме някак си.
— Да, ще вдигнеш голям шум, нали?
За първи път, откакто бях влязъл, я забелязах. Не знам защо, по дяволите, чаках още. Велда носеше поразителна черна вечерна рокля, която, изглежда, започваше от средата на кръста й и оставяше горната част на тялото й голо като грях. Косите й, стелещи се по раменете, изглеждаха като оникс и аз долавях дълбокия аромат на влудяващ парфюм.
Липсваше обичайният пълнеж. Дрехите висяха. Нямаше друга дума. Просто си висяха и отсъстваше и най-слабият намек, че под тях има нещо друго.
— Само това ли имаш на себе си?
— Да.
— Навън е студено, рожбо. — Знаех, че съм намръщен, но не можех да направя нищо със себе си. — Къде отиваш?
— Да се видя с твоя приятел Клайд. Покани ме на вечеря.
Ръцете ми се свиха в юмруци, преди да мога да ги спра. Клайд, проклетото му копеле! Опитах се да се усмихна. Не се получи много добре.
— Ако знаех, че ще изглеждаш така, щях сам да те поканя.
Имаше време, когато при такива думи тя почервеняваше и ме удряше през устата. Имаше време, когато тя мажеше да се откаже от всички срещи заради един хамбургер с мен. Но тези времена бяха отминали.
Тя натегна изящните, дълги до лакътя ръкавици и ме остави да си стоя прав и преглъщащ, знаейки, че ме е ударила по най-болезненото място.
— Бизнес, Майк. Бизнесът е винаги над удоволствието.
Лицето й беше бледо. Тонът ми стана по-остър.
— Какво правеше тук, преди да вляза?
— На бюрото има бележка, която ще ти обясни всичко. Посетих Колуей Мърчандайзинг Къмпани и събрах няколко фотографии на момичетата, които са били на ревюто онази вечер. Може би ще поискаш да ги видиш. Падаш си по хубавите момичета, нали така?
— Затваряй си устата.
Тя ме изгледа бързо, така че да не видя сълзите, които караха очите й да блестят. Когато тръгна към бюрото за палтото си, започнах отново да псувам тихо Клайд, защото копелето ми взимаше най-хубавото, преди още да съм го видял. Така става винаги, когато жени като Велда са под носа ти.
Повторих отново. Този път без остротата в гласа си.
— Бих искал да те бях видял такава преди, Велда. Трябваше й минута, за да облече палтото си, и в стаята стана толкова тихо, че можех да чуя ударите на сърцето си. Тя се обърна към мен, очите й все още бяха в сълзи.
— Майк… не трябва да ти казвам, че можеш да ме видиш както искаш… по всяко време.
Прегърнах я и я притиснах към себе си, усещайки всяка топла, вибрираща извивка на тялото й. Устните ни се сляха и аз вкусих от небесния нектар, който дори и една богиня не би могла да ми дари. Чувствах тръпките на тялото й под ръцете си, заслепен от белотата на кожата й. Пръстите ми се забиха в рамената й, оставяйки червени следи. Тя се откъсна от мен и се обърна с въздишка, така че да не мога да видя лицето й, и с едно бързо движение постави ръце на моите, прокара ги но тялото, след това по дрехите, които висяха, и още по-надолу, след това се дръпна и побягна към вратата.