Този път аз се разразих в буря от мръсни думи. Пат ме слушаше и се хилеше.
— Ще те видя ли утре, Майк?
— Добре. До утре.
— Дръж се настрани от стъклата на витрините. Сложи си шапката и тресна вратата. Взех снимките, които Велда беше оставила на бюрото, и започнах да ги разглеждам. Марион Лестър се усмихваше в обектива загърната в огромно палто с кожена яка. Изглеждаше щастлива. Не приличаше на човек, който след два часа щеше да се натряска до смърт, така че дори нямаше да може да се прибере вкъщи без помощта на моя приятел, който малко след това щеше да умре.
Прибрах всички снимки в плика и го сложих в чекмеджето на бюрото. Бутилката все още беше наполовина пълна, а чашата ми празна. Възстанових справедливостта за нула време. Много скоро нещата изглеждаха вече точно обратното, след това и на двете места нямаше нищо и аз се почувствах по-добре. Придърпах телефона за жицата и набрах номера, който бях записал от вътрешната страна на една кибритена кутия.
Гласът отговори и аз казах:
— Здравей, Кони… Майк е на телефона.
— Моят грозен любовник! Мислех, че си ме забравил вече.
— Никога, дете. Какво правиш?
— Чакам те.
— Можеш ли да почакаш още половин час?
— Тъкмо ще имам време да се съблека.
— Тъкмо ще имаш време да се облечеш, защото може и да излезем.
— Вали сняг. — Гласът й звучеше обидено. — Нямам галоши.
— Ще ти донеса. — Тя все още протестираше, когато сложих слушалката на мястото й.
В чекмеджето имаше шепа 25-калиброви куршуми и аз ги напъхах в джоба си в качеството им на осигурителна вноска за всеки случай. Точно преди да изляза, издърпах чекмеджето и взех плика с фотографиите. Последното нещо, което направих, бе да напиша бележка на Велда да ми съобщи как се е справила със задачата си.
Момчето на паркинга постави много внимателно веригите за сняг на моята буболечка и си заслужи двата долара. Излязох на заден ход и се присъединих към върволицата от таксита и коли, които си пробиваха път през бурята.
Кони ме посрещна още на вратата с една чаша хайбол и ми я натика в ръката, преди да мога да си сваля шапката.
— Моят герой — каза тя, — моят голям, смел герой е дошъл през бушуващата буря, за да ме спаси, мен, бедното създание.
Хайболът беше чудесен. Върнах й празната чаша и я целунах по бузата. Смехът й прозвънтя като сребърни звънчета в ушите ми. Затвори вратата и се зае с палтото ми, докато влизах и се настанявах. Когато се присъедини към мен, тя седна с подвити крака на дивана и се пресегна за цигара.
— Къде ще ходим тази вечер?
— Ще търсим убиеца.
Огънчето на кибритената клечка, която държеше в ръката си, трепна.
— Ти… знаеш? Поклатих глава.
— Подозирам.
На лицето й се изписа истински интерес. Гласът й стана съвсем тих.
— Кого?
— Подозирам половин дузина хора, но само един от тях е убиецът. Останалите са допринесли с нещо за убийството.
Започнах да си играя с кабела на лампиона и да наблюдавам смесицата от различни изрази, които преминаваха като малки облачета по лицето й.
Накрая тя каза:
— Майк… има ли нещо, с което бих могла да помогна? Имам предвид, възможно ли е да знам нещо, което да има някакъв смисъл?
— Не е изключено.
— Това ли е… единствената причина, поради която дойде тази вечер?
Загасих и светнах лампата няколко пъти. Кони ме гледаше втренчено с питащи очи.
— Нямаш много вяра в себе си, рожбо — ухилих се аз. — Защо не се поглеждаш от време на време в огледалото? Имаш лице, с което може да се гордее всяка кинозвезда, и тяло, което е истинско престъпление да покриваш с дрехи. Имаш също така пъргав ум. Аз съм само един мъж и се впечатлявам от всичко това. Отговорът на въпроса ти е — да, именно затова дойдох тази вечер. Ако ти беше някоя друга, аз щях да дойда пак именно заради това, но тъй като си единствена, идването ми тук е още по-приятно и с нетърпение очаквах срещата ни. Можеш ли да разбереш това?
Краката й се спуснаха от дивана, тя дойде при мен и ме целуна по носа, след това се върна отново на дивана.
— Разбирам, Майк. Сега съм щастлива. Кажи ми какво искаш.
— И аз не знам, Кони. Качил съм се вече на влака, но не знам закъде пътувам.
— Попитай тогава каквото и да е. Вдигнах рамене.
— О’кей, харесваш ли работата си?
— Чудесна е.
— Сигурно изкарваш много мангизи?
— Дрън-дрън.
— Харесваш ли шефа си?
— Кой от двамата?
— Джун.
Кони простря ръце в безразличен жест.
— Джун никога не се бърка в нещата ми. Видя работата ми и остана много впечатлена. Когато ме покани при себе си, бях развълнувана до дъното на душата си, защото това означаваше, че съм стигнала върха. Сега тя само подбира тези реклами, които са подходящи за мен, а Антон се грижи за останалото.