— Знаеш ли къде се намира Гленууд Хаузинг Проджект на острова?
Казах му, че знам. Това беше един от онези градове в рамките на града, които се намираха на един час път от Ню Йорк.
— Рейни работи с още няколко момчета. Построиха тази арена, за да монополизират залаганията в Гленууд. Залагат на боксьори и борци, между другото, доста посредствени. Все едно, припечелват нещо. Напоследък се чува, че някои от бойците са решили да направят собствена арена. Записал съм адреса в списъка си, ако те интересува.
— Добре, Ед. Има голям шанс Рейни да се прочуе скоро. Ако съм наблизо, когато това стане, ще ти се обадя веднага.
— Ще ходиш ли там тази вечер?
— Да.
Ед погледна часовника си.
— Представлението сигурно е започнало вече. Ако побързаш, може да успееш за втората среща.
— Добре — казах аз. — Трябва да е много интересно. Ще ти разкажа всичко, като се върна в града.
Сложих си шапката на главата и отворих вратата. Ед ме спря точно преди да изляза.
— Момчетата, за които ти казах, че работят с Рейни, са доста корави. Внимавай с тях.
— Ще внимавам, Ед. Благодаря ти за предупреждението.
Излязох навън през трясъка на печатарските машини и едва намерих колата си. Снегът беше покрил покрива й като с качулка и бе образувал бели пердета на прозорците. Изчистих с ръкав прозорците и се качих в колата.
Нещо за града: той беше механизиран до точката на съвършенството. Снегът валеше вече часове, но въпреки това пътищата бяха проходими и ставаха все подобри с всяка измината минута. Това, което снегорините не бяха успели да направят, бе направено от колите, които прокарваха пъртини във всяко направление.
Когато излязох от Гленууд и наближих арената, още отдалеч чух рева и възбудените крясъци на тълпата. Паркингът бе препълнен и вълната от коли се бе разляла и на улицата. Намерих свободно място на двеста ярда надолу по улицата, което се намираше под закрилата на един стар дъб, и паркирах.
Бях пропуснал първата среща, но съдейки по скапаняците, които сега бяха на ринга, май не бях загубил много. Изръсих се един долар за място до стената, което беше толкова далеч от ринга, че едва можех да виждам какво става на него. Отчасти това се дължеше и на гъстите облаци дим. Сякаш всички се бяха наговорили да изпушат тук седмичната си дажба. Бетонните стени бяха просмукани с влага, а седалките не представляваха нищо друго освен пейки, издялани от прогнили греди. Бизнесът обаче беше страхотен.
Публиката се състоеше от обичайната тълпа хора, гладни за развлечения и готови да си платят за тях. Щяха да направят по-добре, ако си бяха останали вкъщи пред телевизорите. Седях до вратата и се опитвах да привикна към полумрака. Последните няколко реда бяха по-празни и ми позволяваха да видя какво става в проходите.
Тълпата изрева и на един от скапаняците на ринга трябваше да припомнят числата до десет. Няколко минути по-късно той беше отнесен през прохода към съблекалните. Веднага се появиха други гладиатори.
Към края на четвъртата среща всички, които трябваше да бъдат тук, вече бяха пристигнали. Двете недоносчета, които шест рунда пребиваваха в заблуждението, че се намират на сцената на Ковънтри Гардън, сега изтанцуваха покрай мен, следвани от менажерите и секундантите си. Станах и се присъединих към процесията. Влязохме в едно огромно, задушно помещение, по стените на което бяха наредени евтини метални шкафчета и широки дървени пейки. В ъгъла имаше няколко душа и водата от тях се стичаше в краката ми. Цялото място вонеше на мръсно бельо и пот. Двама боксьори от тежка категория с превързани ръце, готови всеки момент да сложат ръкавиците, ожесточено блъскаха картите на пейката и отбелязваха резултата с плюнка на пода.
Тръгнах към един от пушещите джентълмени, облечен в кафяв раиран костюм, и го повиках с пръст.
— Къде е Рейн и?
Той премести цигарата в другия ъгъл на устата си и изломоти:
— Предполагам, че е в офиса си. Да нямаш някое момче на ринга тази вечер?
— Не — отговорих му аз. — Момчето ми си лежи настинало в леглото.
— Лошо. По този начин не може да направи пари.
— Така е.
Той върна цигарата на предишното й място и ми даде да разбера, че разговорът ни е приключен. Тръгнах да търся офиса, в който трябваше да бъде Рейни. Открих го в края на коридора. Вътре радиото беше настроено на предаването за боксовите срещи в Гардън. Офисът сигурно имаше и още една врата, защото я чух как се отваря и шумът от радиото се примеси с възбудени гласове. Единият започна да псува силно, а другият му каза да мълчи. Псуващият замлъкна. Гласовете поговориха още малко, вратата се хлопна, след това отново чувах само бръмченето на радиото.