Останах пред вратата около пет минути и дочаках края на срещата по радиото. Победителят тъкмо разказваше за въздушните си битки, когато радиото беше изключено. Отворих вратата и влязох.
Рейни седеше на масата и броеше продадените билети за вечерта, трупаше парите на неравни купчинки и от време на време отбелязваше нещо в една червена тетрадка. Ръката ми беше на дръжката и затворих вратата колкото може по-тихо. Малко по-надолу от ключалката имаше резе и аз го издърпах също толкова безшумно.
Ако Рейни не броеше на глас, той щеше да ме чуе как влизам. Но той продължаваше да брои, стигна до пет хиляди и едва тогава се обадих:
— Добра печалба.
— Затваряй си устата — каза Рейни и продължи да брои.
— Рейни — повиках го аз.
Пръстите му застинаха над една бала петарки. Обърна бавно глава и ме погледна през рамо. Сакото му закриваше долната част на лицето и аз се опитах да разбера дали именно това лице ме гледаше от задното стъкло на седана, профучал по Трийсет и трета. Не приличаше много, но не ме беше грижа.
Рейни не беше човек, когото можехте да харесате лесно. Той имаше едно от онези лица, които изглеждаха сякаш нарисувани, — смесица от омраза, страх и жестокост, с озъбена хищна усмивка. Очите му бяха студени и безпощадни, скрити под гъстите надвиснали вежди.
Рейни беше кораво момче.
Облегнах се на вратата с цигара, която висеше на устните ми, и ръка в джоба, която прегръщаше ръкохватката на малкия 25-калибров пистолет. Сигурно смяташе, че въобще нямам оръжие. Устните му се присвиха в зловеща усмивка и той посегна под масата.
Почуках с пистолета по вратата и въпреки тъканта човек лесно можеше да се досети какво имах там. Рейни започна да губи самообладание.
— Помниш ли ме, Рейни?
Той не отговори нищо. Опитах един изстрел в тъмното.
— Разбира се, че ме помниш. Видя ме днес на Бродуей. Стоях пред една витрина и ти не можа да ме улучиш.
Долната му устна се отлепи от зъбите и аз можах да видя малко повече от мрамора, който беше в очите му. Държах ръката си в джоба, докато стигнах до масата, и измъкнах един 32-калибров револвер с късо дуло, който беше прикрепен отдолу.
Рейни се окопити.
— Майк Хамър — каза той. — Какво, по дяволите, ти е станало?
Седнах на ръба на масата и с един замах изпратих всички банкноти на пода.
— Познай.
Рейни погледна към мангизите, след това към мен. Жестокостта отново се бе върнала в очите му.
— Изчезвай оттук, преди да съм те похарчил. — Той се надигна от стола си.
Стиснах здраво револвера му и го ударих по бузата така, че кожата се разцепи и по костюма му закапа кръв. Той се стовари обратно на стола с увиснала челюст, по която потече кръв и слюнка. Седях усмихнат, макар че съвсем не ми беше смешно.
— Рейни — казах аз, — изглежда, си забравил нещо. Забравил си, че аз не съм човек, който може лесно да бъде излъган. Никой не може да направи това. Забравил си, че съм все още в бизнеса, защото останах жив по-дълго от някои други момчета, които изгаряха от желание да ме видят мъртъв. Забравил си, че някои негодници, които бяха по-корави от теб, се опитаха да надникнат в дулото на пистолета ми и видяха там смъртта си. И сега мога да натисна спусъка само за да видя как изразът на лицето ти ще се промени.
Беше уплашен, но въпреки това се опитваше да блъфира.
— Защо тогава наистина не опиташ, Хамър? Може би е малко по-различно сега, когато нямаш разрешително за носене на оръжие. Хайде де, защо не опиташ?
Той още се смееше, когато натиснах спусъка на 32-калибровия и го прострелях в бедрото. Той извика тихо: „О, господи!“ и се хвана за крака. Вдигнах дулото на пистолета, докато той не се загледа в малката кръгла дупка, където се намираше билетът му за ада.
— Защо не ме предизвикаш още малко, Рейни?
Той издаде някакви нечленоразделни звуци и се наведе от стола, за да събере разпръснатите по пода пари. Хвърлих малкия револвер на масата.
— Има един човек на име Емил Пери. Ако се доближиш до него още веднъж, ще вкарам следващия куршум точно в мястото, където ризата ти се съединява с гащите.
Не трябваше да бъда толкова зает с това как звучи гласът ми. Трябваше да се сетя да заключа и другата врата. Трябваше да направя много неща и тогава зад гърба ми нямаше да стои някой и да казва:
— Задръж, братко, задръж където си.
Строен мускулест момък се приближи до масата и хвърли един дълъг поглед на Рейни, който просто си седеше там и не можеше да пророни и дума. Друг момък бе опрял пистолета си в гърба ми. Мускулестият каза:
— Прострелян е! Копеле такова, ще си получиш заслуженото!
Той вдигна ръка и ме прасна през устата и без малко да ме свали на масата.