Погледнах през прозореца към сивото небе, от което все още се сипеше сняг, и си помислих, че това е само началото. Ако това, което ми се въртеше из главата, се осъществеше, щяха да се случат още много неща.
Малкият 25-калибров бе все още в джоба на якето ми и ме ръгаше в хълбока, когато тръгнах към асансьора. Улиците бяха чисти и аз, казах на момчето да свали веригите за сняг от колата и да ги сложи в багажника. Заработи още два долара. Излязох на заден ход от гаража, пресякох Бродуей и обърнах на север към Бронкс.
Този път големият седан със златните инициали го нямаше. Минах два пъти по улицата само за да се уверя в това. Щорите на горния етаж бяха спуснати, цялата къща изглеждаше някак изоставена. Паркирах на ъгъла и тръгнах обратно, като свих във входа.
Вдигнах три пъти масивното бронзово чукче на вратата и когато това не даде никакъв резултат, я ритнах с крак. Едно момче на колело ме видя от улицата и изкрещя:
— Няма никой, мистър. Видях ги, че напускат миналата нощ.
Слязох но стълбите и се приближих до момчето.
— Кой е напуснал?
— Цялото семейство, сър, поне така си мисля. Колата беше пълна с куфари. Тази сутрин прислужницата и чистачката също напуснаха. Дадоха ми четвърт долар да прибера празните бутилки пред вратата и да ги отнеса в магазина. Задържах депозита.
Изрових в джоба си още една четвъртдоларова монета и му я подхвърлих.
— Благодаря ти, синко. Струва си да си държиш очите отворени.
Момчето прибра монетата в джоба си и се понесе надолу по улицата, като натискаше с все сила свирката на велосипеда си. Върнах се обратно към къщата. Зданието беше обкръжено от храсти и аз тръгнах да ги обикалям, като напълних обувките си със сняг и кал. Спирах на два пъти и се оглеждах, за да се уверя, че никой от съседите не се канеше да повика ченгетата. Храстите свършиха добра работа. Проверих всички прозорци, като се опитвах да разбера дали са затворени добре. Бяха затворени добре.
Пратих всичко по дяволите, измъкнах един камък от калта и го запокитих в стъклото. Раздаде се невероятен трясък, но никой не излезе да види какво става. Когато почистих всички парчета стъкло от рамката на прозореца, се хванах за перваза и се прехвърлих в стаята.
Ако покритите с чаршафи кресла и затворените врати означаваха това, което трябваше да означават, Емил Пери се бе изнесъл със скоростта на експресен влак. Опитах се да запаля лампата, но токът беше изключен. Както и телефонът. Стаята, в която се намирах, представляваше малък кабинет, място, където една жена можеше да прекара много време. В ъгъла имаше шевна машина и обръч с недовършен гоблен, от който стърчаха игли.
Стаята излизаше в коридор с врати. Всичките бяха затворени. Отворих всяка една от тях, хвърлях поглед към жълтата светлина, която се процеждаше през щорите, и се връщах обратно в коридора ядосан, защото всичко си беше на място — почистено и подредено.
Коридорът завършваше с фоайе, в което се намираше врата към пристройката. От едната страна, през един прозорец в стената, можех да видя кухнята, а от другата страна на фоайето покрити с килим стълби водеха към втория етаж.
И там беше същото. Всичко беше чисто като в аптека. Две спални, баня, още една спалня и кабинет. Последната врата водеше към стая, която гледаше към улицата, и тя беше заключена.
Заключена на две места — под и над дръжката.
Отне ми цял час да отключа тези проклети неща.
В стаята въобще не проникваше светлина. Драснах клечка кибрит в нокътя си и видях защо. Върху пердетата на прозорците имаше плътна черна завеса. Нищо не пречеше да я вдигна, защото едва ли някой щеше да забележи нещо през втория слой завеси.
Намирах се в собствения кабинет на Емил Пери. На стената имаше избледнели снимки, но столовете и масата бяха разхвърляни откъснати листа от календар със сочни мацки. Диванът, който години бе търпял дебелото тяло на Пери върху себе си, стоеше до стената. Под единия прозорец се намираше бюро с пишеща машина. До него имаше нисък шкаф за документи с две чекмеджета. Издърпах ги и започнах да се ровя из съдържанието им. Повечето неща бяха писма — бизнес кореспонденция. Останалите бяха дела, застрахователни полици и някакви боклуци от личен характер. Затворих чекмеджетата и започнах бавно да оглеждам стаята.
Не бях намерил нищо.
Това, което открих, лежеше в камината. Изгорени листа, които се превръщаха в пепел, щом ги докоснех. Каквото и да са били, той е свършил добра работа, като ги е изгорил. Нямаше нито едно крайче или място, което да не се беше овъглило.
Изругах тихо и се върнах към шкафа с документите, където измъкнах осигурителната полица на жената на Пери. Използвах полицата като лопатка, за да събера всички остатъци от изгорялата хартия в един плик, залепих го и оставих полицата обратно в чекмеджето.