— Харесваш ли ме, Майк?
Показалецът ми се присви и й каза да дойде по-близо. Тя се понесе по стаята и застана пред мен, предизвиквайки ме с тялото си.
— Свали я — казах аз.
Тя само сви рамене. Нощницата се свлече на пода.
Гледах я и в съзнанието ми се отпечатваше картина, която никога нямаше да забравя. Изглеждаше като статуя, изваяна от благороден бял мрамор, с тази разлика, че сега мраморът дишаше на неравни интервали. Статуя с тъмни, проблясващи очи, които говореха за изгарящата ги страст. Статуя, която бе заела предизвикателна поза и те караше да я докоснеш с ръка и да я привлечеш към себе си, така че огънят да те погълне и теб.
Статуята имаше глас, който беше дълбок и изпълнен с желание.
— Бих могла толкова лесно да те обикна, Майк.
— Недей! — казах аз.
Устните се разтвориха леко и езикът ги навлажни.
— Защо?
В гласа ми прозвуча грубост.
— Не мога да си го позволя.
Искрите в очите й се разгоряха в буен огън, който ме опари. Сграбчих я за раменете и я притиснах към раменете си, попивайки с устни влагата от устните й. Езикът й беше като малък меч, който ме закова на място така, че не можех да помръдна.
Не му позволих да проникне твърде дълбоко. Отблъснах я назад, опитах се да кажа нещо, но открих, че гласът ми се бе загубил някъде.
Тръгнах си. Тръгнах си и я оставих по средата на стаята като бял облак от гола красота. Пръстите ми бяха оставили червени отпечатъци по раменете й.
— Ти ще намериш човека, когото преследваш, Майк. Нищо няма да те спре. Нищо. — Гласът й все още беше дрезгав, но в него имаше скрит смях и гордост. Затварях вратата, когато я чух да прошепва. — Обичам те, Майк. Наистина те обичам.
Навън снегът бе започнал отново да се сипе на парцали. Нямаше вятър, така че той се стелеше лениво над града и го покриваше с бял саван. Няколкото останали на улицата минувачи се оглеждаха безпомощно за такси от края на тротоара.
Качих се в колата, пуснах чистачките и започнах да ги наблюдавам как ядосано си пробиват път през снега, натрупан на предното стъкло. Покрити с белоснежните си покривала, всички коли изглеждаха еднакви. Ако някой ме причакваше с пистолет, щеше да си загуби времето в напразни опити да различи бричката ми между останалите коли.
Мисълта за това ме накара да побеснея. Единият ми пистолет лежеше в шкафа на полицейското управление, но другият сигурно все още се криеше някъде, ако междувременно момчето от асансьора не го бе вече изхвърлило. Усещането, че под мишницата си нямах оръжие, ме караше да се чувствам опустошен. Законът на Съливан? По дяволите, трябваше да рискувам. Безобидният гражданин можеше и да забрави, че по улицата се разхождат копелета, които са готови да убиват всеки момент, но аз не можех да си го позволя. Един от тези побеснели убийци ме търсеше под дърво и камък.
В долното чекмедже на шкафа си вкъщи имах един 30-калибров люгер със зареден пълнител. Имаше приблизително същите размери като 45-милиметро-вия, така че спокойно можеше да се помести в кобура ми.
Пред входа на зданието, в което се намираше апартаментът ми, един снегорин се бе заел с разчистването на улицата и едва ли щеше да освободи мястото за паркиране след по-малко от час. Паркирах в началото на улицата, притичах до входа на блока и вместо да чакам асансьора, започнах да взимам стъпалата по две. Не си дадох труд да изтърся снега от палтото си и отворих вратата. Потърсих ключа за осветлението, натиснах го няколко пъти, но от това в стаята не стана по-светло. Изпсувах бушоните и започнах да търся настолната лампа.
Какво ли е това, което те кара да разбереш, че не си сам? Каква ли слаба радиация се излъчва от човешкото тяло, която генерира в теб предчувствието за опасност и моментално събужда животинските ти рефлекси? Ръката ми беше напипала основата на лампата, когато изведнъж почувствах чуждото присъствие и не успях да потисна полувика-полуръмженето, което се изтръгна от гърлото ми.
Запокитих лампата с все сила в стената. Кабелът й се изтръгна от контакта, когато тя се разби на хиляди парчета. Разнесоха се два приглушени изстрела и тъмнината бе прорязана от пламък, който ме обгърна.
Не му позволих да потрети. Хвърлих се към източника на изстрелите и се стоварих в нечии крака, притежателят на които изруга грубо, и в следващия момент един юмрук се стовари в челюстта ми и главата ми задрънча по пода. Някак си успях да избегна втория удар на юмрука и протегнах ръце, опитвайки се да го откача от себе си.
Краката ми се бяха заплели в масата и аз я изритах настрани. Двете вази и това, което беше на барчето, се разхвърчаха но стаята с ужасен трясък и някой в съседния апартамент изкрещя да мируваме. Докопах се до една ръка и сграбчих нечие палто. Момъкът беше силен като бик и не можех да го задържа. Юмрукът отново се стовари върху лицето ми с маниакална ярост, на която не можех да противопоставя нищо. Заплетох се в палтото си и пред очите ми присветля, но светлината не идваше от лампите.