Выбрать главу

Знаех само, че трябваше да стана… трябваше да почувствам краката под себе си и да се отърва от това нещо на гърба си. Трябваше да стана, за да мога да използвам ръцете си и да се докопам до която и да било част на тялото му. Направих го, без да разбера как, и го чух, че се натресе в някакъв стол и го събори настрани.

Зъбите ми сигурно се бяха оголили до венците и аз изкрещях, когато тръгнах да го убивам, защото той ми трябваше само студен.

Точно тогава краката ми се заплетоха в шнура на лампата и аз се пльоснах по лице на пода. Главата ми се удари в нещо с трясък, но чух само звука и не почувствах никаква болка, защото съществува предел, отвъд който болката престава да действа и ти се оказваш в прегръдките на подсъзнанието. В този момент разбрах, че убиецът решаваше дали да ме убие, или да си почине малко.

Започнаха да изкъртват вратата и той реши да изчезне.

Затворих очи и потънах в тъмнината, която ме обгръщаше. Пред очите ми минаваха неестествени видения, изпълнени с нежнозлатисти коси и ефирни нощници, през които се виждаше всичко, и Кони, по-скоро извън дрехите си, отколкото в тях.

Човекът, наклонил глава над мен, притежаваше закръглено сериозно лице с оформена като овал уста, която приемаше забавни очертания. Започнах да се смея и сериозното лице стана още по-сериозно, а устата започна да се движи още по-яростно от преди. Смеех се още известно време на тази забавна малка уста, която преминаваше през всичките тези гротескни форми, докато не осъзнах, че човекът говореше.

Питаше ме как се казвам и какъв ден сме днес. Накрая се съвзех дотолкова, че да му кажа името си и деня. Лицето загуби малко от сериозността си и леко се усмихна.

— Ще се оправиш — каза то. — Накара ме да се разтревожа за известно време. — Главата се обърна назад и заговори на някого, когото не виждах. — Леко сътресение, това е всичко.

Другият глас отвърна, че било много лошо, че не е фрактура. Познах го веднага. След минута или две лицето на втория човек се оказа във фокус. Беше окръжният прокурор. Пъхнал ръце в джобовете на палтото си, той изглеждаше величествено, както и би трябвало да изглежда един окръжен прокурор, когато е заобиколен от хора.

Успях да седна някак си и хиляди ножове пронизаха мозъка ми. Тълпата се разотиваше: малкият човек със забавната уста, взел под мишница черната си чанта, двете жени, които не бяха успели да свалят ролките за навиване от косите си, управителят на зданието, един мъж и една жена, на които май им беше прилошало. Другите останаха. Един от тях имаше морскосиня униформа с блестящи копчета, двама бяха напъхали пури в устата като част от маскировката си. Окръжният прокурор, разбира се, и Пат. Моят стар приятел. Той също беше тук, макар че едва се забелязваше в единственото кресло, което все още стоеше на четирите си колелца.

Окръжният прокурор протегна ръка и ми позволи да хвърля поглед на двата смачкани куршума в дланта си.

— Бяха в стената, мистър Хамър. Искам обяснение, и то веднага.

Една от пурите ми помогна да стана на крака, така че вече виждах по-добре. Сега всички си имаха лица и носове. Преди бяха само някаква призрачна мъгла. Не знаех, че се хиля, докато окръжният прокурор не изрече:

— Какво толкова смешно има? Не виждам нищо забавно.

— И не би могъл.

Това беше прекалено много за умното момче. Той протегна ръце, сграбчи ме за реверите на палтото и доближи лицето си толкова близко до моето, че вече се питах дали не се кани да ме целуне. По всяко друго време бих го изритал по мястото, където се съединяват крачолите на панталоните му. Точно сега обаче дори не можех да повдигна ръцете си.

— Какво ти е толкова смешно, Хамър? Сигурно едва ли ще ти хареса, ако…

Обърнах глава и се изплюх.

— Мирише ти устата. Разкарай се.

Той ме блъсна леко към стената. Продължавах да се хиля. Ноздрите му побеляха, а устните му се бяха свили в тънка червена линия от омраза.

— Говори!

— Имаш ли заповед? — попитах го спокойно. — Покажи ми заповедта, който ти дава право да влизаш в дома ми и да вършиш това, което правиш в момента, и ще говоря. А засега ще ти кажа, че си едно малко копеле с жълто около устата. Скоро ще те срещна на улицата и ще направя на ивици мазната ти физиономия. След няколко минути ще се оправя и за теб ще бъде по-добре, ако по това време си вече далеч оттук заедно със скапаняците си. Те не са ченгета. Приличат на теб… имат смелост колкото една хлебарка, а това хич не е много. Хайде, изчезвай, смачкан задник.