— Динки… Клайд! Проклет да съм!
— Да, и аз заедно с теб. Купил е мястото на безценица. Ед Купър пише за това в спортната рубрика на Глоуб. Намеква, че става дума за мръсна игра.
— Проклет да съм — повторих аз. — Това свързва Рейни с Клайд, и то по един очевиден начин.
Пат вдигна рамене.
— Кой може да го докаже? Рейни е мъртъв, а съдружниците му са изчезнали. Това не е единствената арена, която притежава Клайд. Сега като че ли става ясно, че той е човек, който е доста заинтересуван от спортните мероприятия.
Тръгнахме да излизаме и почти щях да забравя за какво бях дошъл. Пат ме чакаше в коридора, а аз се върнах в спалнята и дръпнах чекмеджето на шкафа.
Люгерът си лежеше там, обвит в мазен парцал и поставен в кутия. Проверих пълнителя, сложих куршум в цевта и оставих револвера с полувдигнато езиче.
Когато го пъхнах в кобура, остана незаето място, но това не ме притесняваше много. Сега се чувствах значително по-добре.
Снегът, проклетият сняг. Принуждаваше ме да карам със скоростта на охлюв и правеше всичко възможно, за да ме спре. Все още продължаваше да се стеле лениво, но на такива дебели парцали, че не можеше да виждаш на десет метра пред себе си. Движението беше толкова бавно, че хората изоставяха колите си на улицата и се спускаха в метрото. Завивах покрай захвърлените паметници на техническата ни цивилизация и следвах едно такси, което накрая ме доведе до един участък от пътя, който току-що бе почистен.
Именно благодарение на този участък не изпуснах Велда. Беше си сложила палтото и шапката и вече заключваше вратата, когато излязох от асансьора. Не трябваше да й казвам да отключи отново вратата.
Когато хвърли палтото си върху моето, аз я погледнах и отново се вбесих. Беше още по-красива от предишния път.
— Къде отиваш пък сега? — попитах я аз.
Тя извади бутилката от барчето и ми наля едно силно питие. Имаше страшен вкус.
— Клайд ми позвъни. Искаше да знае дали това „по-късно“ е дошло вече.
— И?
— Казах му, че може и да е дошло.
— Къде ще се осъществи съблазняването?
— В неговия апартамент.
— Ти май наистина си му завъртяла главата. Как е станало така, че заради теб е пренебрегнал всички готини мацета, които се навъртат в Бауъри Ин?
Велда ме изгледа бързо, след това отклони погледа си встрани. Посегнах към бутилката.
— Ти ме помоли да направя това, нали не си забравил? — каза тя.
Почувствах се като пълен гьон. Беше достатъчно да ме погледне по този начин и започвах да усещам, че постоянно си вкарвам автоголове.
— Извинявай, рожбо. Предполагам, че съм станал много ревнив. Винаги съм те смятал за нещо дадено. Сега, когато усещам, че ми се изплъзваш, започвам да се дразня.
Усмивката й освети цялата стая. Тя пристъпи към мен и отново напълни чашата ми.
— Чувствай се по-често така, Майк.
— Винаги съм бил такъв. Сега ми кажи какво си направила на момчето.
— Правя се на общителна, но не и на достъпна. Понякога префинеността, съчетана с добродетелта, е нещо много полезно. Клайд се опитва да докаже, че притежава и двете. Намеква за това да му стана любовница, като държи в главата си и резервен вариант за брачно свидетелство, ако не се съглася на първото.
Оставих чашата си на бюрото.
— Можеш да прекратиш представлението. Вече съм почти готов да се изправя сам срещу Клайд.
— Мислех, че аз съм шефът — ухили се тя.
— Ти се шефът… в рамките на офиса. Извън него аз съм шефът.
Хванах я за ръката и я извъртях към себе си, за да я виждам в лицето. Тя беше почти толкова висока, колкото и аз, и близостта й възбуждаше в мен такива желания, за изпълнението на които сега нямах време.
— Трябваше ми много време, за да поумнея, така ли?
— Прекалено много, Майк.
— Знаеш ли за какво говоря, Велда? Не ти подавам пас, нито пък се опитвам да си подложа за по-късно. Казвам ти нещо съвсем различно.
Пръстите ми й причиняваха болка, но не можех да се справя с тях.
— Искам да ми го кажеш, Майк. Имал си романи с толкова много жени, че няма да бъда сигурна, докато не те чуя да го казваш. Кажи ми го.
В очите й се четеше отчаяна молба. Те сякаш ми казваха: „Моля те, моля те!“ Усетих, че дишането й бе станало по-забързано и знаех, че трепереше, и то не само защото й причинявах болка. Знаех, че нещо се бе случило с лицето ми, на него се бе изписало някакво чувство, което не можех да контролирам. То се зараждаше в гърдите ми и се изливаше на лицето ми заедно с кънтящата в главата ми музика — дисхармонична, но притежаваща някакъв странен вътрешен ритъм. Устата ми се опита да изговори думите, но те бързо заглъхнаха в небцето.
Разтърсих глава, за да прогоня лудата симфония, която пронизваше мозъка ми, и застенах: