— Не… не. О, мили боже, не мога, Велда, не мога.
Знаех какво беше чувството, което ме бе обзело.
Страх. Бях уплашен. Уплашен до смърт и това ми личеше — на лицето, в начина, по който се препъвах през стаята, за да стигна до креслото и се строполя в него. Велда коленичи пред мен с побеляло от вълнение лице и започна да ме целува отново и отново. Чувствах пръстите й, които рошеха косата ми, долавях прелестния женски мирис на чистота и красота, която бе част от нея. Музиката обаче не си отиваше.
Попита ме какво се бе случило и аз й казах. Но не беше това. Трябваше й нещо друго. Искаше да знае какво беше това нещо, настояваше да го разбере и гласът й бе потънал в хълцания и сълзи. Това ми върна моя глас и аз проговорих:
— Не и ти, скъпа… не искам целувката на смъртта да докосне и теб. Досега в живота ми имаше две жени. Казвал съм ти, че ги обичах и двете. Или поне така си мислех. И двете умряха — не искам това да става и с теб.
Ръцете й бяха ласкави и нежни.
— Майк… нищо няма да се случи с мен.
Върнах се през годините към двете жени, които обичах — Шарлота и Лола.
— Няма смисъл, Велда. Може би когато всичко това свърши, нещата ще бъдат по-различни. Постоянно мисля за жените, които умряха. Милосърдни боже, ако още веднъж се наложи да насоча пистолет към жена, мисля, че ще умра. Затова ми помогни. Колко години минаха, откакто за последен път видях златистожълтите коси и красивото лице под тях? То е все още в паметта ми, знам че е мъртва, но продължавам да чувам гласа й. Продължавам да мисля също и за черните коси… подобни на гарвановочерно покривало. Златното покривало и тъмното покривало…
— Майк… недей. Моля те, заради мен. Недей повече…
Тя ми наля още едно питие и аз го пресуших, усетих как дивата музика започва да затихва, че отново се превръщах в човек.
— Всичко свърши, сладур — казах аз. — Благодаря ти.
Тя се усмихваше, но лицето й бе навлажнено от сълзи. Целунах я но очите и тъмната коса.
— Когато всичко това се уреди, ще си вземем отпуска, именно това ще направим. Ще изтеглим цялата наличност от банката и ще видим как ще изглежда градът, когато в него няма повече убийства.
Тя отиде в банята да си измие лицето и ме остави в креслото с цигара в ръка. Седях си там и не мислех за нищо, опитвайки се да скрия оголените краища на нервите си, които бяха толкова често докосвани от грубите пръсти на съдбата.
Велда се върна — едно видение в сивата феерия на дрехите, които подчертаваха всяка нейна гънка. Тя имаше най-прелестните крака в света, в нея едва ли можеше да се открие нещо, което да не е прекрасно и желано. Сега разбирах защо Клайд я желаеше. Че кой нямаше да я пожелае. Трябва съм бил голям дръвник, че съм чакал толкова дълго.
Тя взе цигарата от устата ми и я постави в устните си.
— Тази вечер ще се видя с Клайд. Чудех се за някои неща и искам да разбера дали няма да науча нещо повече за тях.
— Какви неща? — В думите ми като че ли нямаше голям интерес.
Тя дръпна дълбоко от цигарата и ми я върна.
— Като например, с какво държи хората в ръцете си? Шантаж? Как Клайд може да влияе толкова на хората, че по негово желание те да издигат и свалят съдии, кметове и дори губернатори? Какъв вид шантаж би могло да бъде това?
— Продължавай да говориш, Велда.
— Той води продължителни разговори с тези големи хора. Викат го в решителни моменти. Те никога не искат нищо… винаги дават. На Клайд. Той приема тези дарове като нещо дължимо. Искам да знам повече за тези неща.
— Интересно дали Клайд държи някакви документи в апартамента си?
— Не, всичко е тук… — тя почука с пръст главата си. — Той е прекалено хитър, за да държи каквито и да е компрометиращи материали в жилището си.
— Бъди внимателна, Велда, внимавай много с това момче. Той може да не е от типа на насилниците, за какъвто го смяташ. Има достатъчно връзки и си пази ръцете чисти, като наема за черната работа други. Бъди изключително внимателна.
Тя ми се усмихна и надяна ръкавиците си.
— Ще внимавам. Ако стигне прекалено далеч, ще взема назаем нещо от речника на Антон Липсек и ще го нарека с някоя френска дума.
— Но ти не говориш френски.
— Че той също не говори. Именно това го ядосва най много. Антон го нарича по най-различен начин на френски и му се хили презрително. Клайд почервенява от гняв, но не си позволява нищо повече.
Не можех да разбера поведението му.
— Клайд не е от хората, които ще позволят на смотаняци като Антон Липсек да го обиждат. Направо се чудя как още не насъскал някое от псетата си по него.
— И въпреки това не го прави. Изслушва обидите му и се вбесява. Може би Антон го държи с вързани ръце.